— Казах ти, че сме далеч пред останалите. Разбрахме накъде е тръгнало. Иначе за какво служи Федералният резерв? Там е разковничето. По принцип американската нация се гради върху бизнеса, нали така? Контролираш ли бизнеса, значи владееш всичко. Как се контролира бизнесът? Като хванеш банките. Как да хванеш банките? Въвеждаш идиотска система за федерален резерв. Казваш на банките точно какво да правят. Там е разковничето. Световното правителство управлява всичко чрез Федералния резерв. Виждал съм точно как става.
Очите му бяха широко разтворени. Безцветни и лъскави.
— Видях как го направиха със собствения ми баща — изкрещя той. — Мир на клетата му душа. Федералните власти го разориха.
Ричър извърна очи към ъгъла. Сви рамене. Мълчаливо. Започна да си припомня как са подредени томовете в махагоновата библиотечка. Военно изкуство — от древния Китай и Ренесансова Италия до Пърл Харбър. За да издържи втренчения поглед на Боркен, той напрегна памет и взе да изрежда заглавията от ляво на дясно.
— Тук сме сериозни — повтори Боркен. — Може би ме гледаш и си мислиш, че съм някакъв деспот, фанатик или кой знае още какво. Светът ще ми лепне всякакви етикети. Но не е вярно. Добър водач съм, признавам. Дори талантлив водач. Кажи, че съм умен, че съм вдъхновен, няма да споря. Но не е задължително. На моите хора не им трябва пример и духовна подкрепа. Нито пък особено ръководство. Нуждаят се от упътване и дисциплина, но не се заблуждавай. Никого не задържам насила. Не допускай грешката да подцениш тяхната воля. Не си затваряй очите пред желанието им за промяна.
Ричър мълчеше. Продължаваше да се съсредоточава върху книгите и прехвърляше през ума си събитията от декември 1941 година, както са ги видели японците.
— Не сме престъпници, ще знаеш — говореше Боркен. — Когато едно правителство тръгне по лош път, именно най-добрите въстават срещу него. Или мислиш, че трябва просто да бъдем послушно стадо?
Ричър рискува отново да го погледне. Събра смелост да проговори.
— Много строги критерии имаш. Кой да остане и кой да се махне.
Боркен сви рамене.
— Всеки при своите. Така е в природата, нали? Черните си имат цяла Африка. Тук е за белите.
— Ами евреите зъболекари? — попита Ричър. — Те къде да се дянат?
Боркен отново сви рамене.
— Онова беше тактическа грешка. Лоудър трябваше да го изчака. Случват се такива неща.
— И мен трябваше да изчака — каза Ричър.
Боркен кимна.
— Напълно си прав. Така щеше да е по-добре за теб. Но не е изчакал и сега си при нас.
— Само защото съм бял ли? — попита Ричър.
— Да, не се смей — отвърна Боркен. — На белия и без това почти не му остават права.
Ричър го погледна. Озърна се из ярко осветената стая, наситена с люта омраза. Потръпна.
— Дълго проучвах тиранията — каза Боркен. — И пътищата за борба с нея. Първото правило е да решиш веднъж завинаги: свобода или смърт. Безвъзвратно. Свобода или смърт. Второ правило: не бъди овца. Вдигни се на бой. Опознай системата на врага и се научи да я мразиш. А после действай. Но как? Храбрият мъж се сражава. Отмъщава за злото, нали така?
Ричър сви рамене. Мълчаливо.
— Храбрият отмъщава — повтори Боркен. — Но ако е храбър и умен, постъпва другояче. Най-напред отмъщава. Предварително. Удря пръв. Така, както не са очаквали, и там, — където не подозират. Точно това правим ние. Отмъщаваме предварително. Войната е тяхна, но ние ще нанесем първия удар. Там, където не го очакват. Ще провалим техните планове.
Ричър отново погледна библиотечката. Пет хиляди страници военна класика и всички повтаряха едно и също: не прави каквото очакват от теб.
— Иди да видиш картата — каза Боркен.
Ричър протегна напред окованите си ръце и тромаво се надигна от стола. Пристъпи до закачената карта на Монтана. Откри Йорк в горния ляв ъгъл. Доста навътре в черните очертания. Провери мащаба и огледа цветовете и условните знаци. Реката, за която бе споменал Джоузеф Рей, течеше на около петдесет километра от града, отвъд висок планински хребет. Напомняше права синя черта, устремена надолу по картата. На север имаше огромни кафяви възвишения чак до Канада. Единственият път на север прекосяваше Йорк и свършваше до някакви изоставени мини. На изток няколко тесни пътеки лъкатушеха през гъста гора. На юг контурните линии се сливаха в ужасяващ овраг, изпънат от изток на запад.
— Огледай терена, Ричър — тихо изрече Боркен. — Какво ти подсказва?
Ричър огледа терена. Подсказваше му, че не може да се измъкне. Във всеки случай не и пеш, заедно с Холи. На изток и север имаше две-три седмици тежък преход. На запад и юг — природни прегради. Нямаше нужда от бодлива тел и минни полета — самият терен беше затвор. По време на гласността Ричър веднъж бе посетил Сибир да проверява старите слухове за корейски военнопленници. Лагерите се оказаха напълно открити. Нито мрежи, нито огради. Тогава бе запитал домакините: къде е бодливата тел? А руснаците посочиха безкрайното заснежено поле и отвърнаха: ето я. Няма къде да се бяга. Той отново погледна картата. Самият терен беше затвор. За да избяга, човек трябваше да има превозно средство. И голям късмет.
— Не могат да стигнат дотук — каза Боркен. — Неуязвими сме. Няма как да ни спрат. И не бива да ни спрат. Това ще е истинска историческа катастрофа. Представяш ли си какво щеше да стане, ако англичаните бяха потушили Американската революция през 1776 година?
Ричър се озърна из тясната дъсчена стаичка и потръпна.
— Това не е Американската революция — каза той.
— Не е ли? — запита Боркен. — По какво се различава? Тогава са искали да се освободят от едно тиранично правителство. Същото искаме и ние.
— Вие сте убийци — каза Ричър.
— И онези са били същите — възрази Боркен. — Убивали са хора. Утвърденият режим го е наричал убийство.
— Вие сте расисти.
— Както през 1776 година. Какво ще речеш за Джеферсън и неговите роби? Знаели са, че черните стоят по-долу. Били са точно като нас. Но после са се превърнали в копие на англичаните. Бавно, година след година. На нас се падна да върнем нещата там, където е трябвало да останат. Свобода или смърт, Ричър. Благородна цел. И винаги е била, не смяташ ли?
Боркен се приведе напред, притиснал бюрото с цялото си огромно туловище. Размаха ръце. Безцветните му очи сияеха.
— Но през 1776 година са допуснали грешки — каза той. — Проучих историята. Можело е да избегнат войната, ако и двете страни са действали разумно, А войната трябва да се избягва на всяка цена, не мислиш ли?
Ричър сви рамене.
— Не е задължително.
— Е, във всеки случай ти ще ни помогнеш да я избегнем — каза Боркен. — Това реших. Ще бъдеш мой емисар.
— Какво? — сепна се Ричър.
— Ти си независим. Не си от нас. Нямаме какво да делим.
Американец като тях, почтен гражданин без присъди. Умен, разсъдлив мъж. Всичко виждаш. Ще те изслушат.
— Какво? — повтори Ричър.
— Ние сме организирани — каза Боркен. — Съзряхме да се превърнем в нация. Това трябва да разбереш. Имаме армия, икономика, финансови резерви, правна система, демокрация. Днес ще ти покажа всичко това. Ще ти покажа общество, готово за своята независимост, готово само след два дни да избере свободата или смъртта. После ще те изпратя в Америка. Да им разкажеш, че нашата позиция е силна, а тяхната безнадеждна.
Ричър го гледаше мълчаливо.
