Труден за убиване

разсеян. Фаулър се отдалечи и изчезна в кухнята. Жената го проследи с поглед и хвана Ричър за ръката.

— Трябва да поговоря с теб — прошепна тя. — Потърси ме довечера след сигнала за лягане. Ще те чакам пред кухненската врата.

— Казвай сега — отвърна шепнешком Ричър. — Довечера може и да ме няма.

— Трябва да ни помогнеш — прошепна жената.

В този момент Фаулър излезе от кухнята и очите й се замъглиха от ужас. Тя изправи глава и побърза да се отдалечи.

На всяка от дългите тръби имаше по шест болта. Два от тях крепяха пружината под дюшека. Още по два на всеки край свързваха дългата тръба с ъгловия винкел, на който се държаха краката. Холи дълго проучва конструкцията и накрая подобри плана си. Можеше да остави единия винкел. Щеше да стърчи под прав ъгъл на края. По-добре, отколкото да го развинти и после да го заклещи в тръбата. Така лостът ставаше по- здрав.

Но пак й оставаха шест болта. Трябваше да откачи винкела от крака. Бе подобрила плана, но трудът оставаше същият. И тя енергично се хвана на работа. Нямаше повод да смята, че Джаксън ще се провали, но шансовете му намаляваха. Намаляваха застрашително.

До столовата бяха спалните. Четири големи помещения — пусти и безупречно чисти. По едно за ергените и неомъжените жени. Другите две бяха разделени с шперплатови прегради. Там живееха семейства — възрастните по двойки в тесните стаички, децата в общата част на помещението. Тесните им железни кушетки бяха подредени грижливо една до друга. Край тях имаше малки шкафчета. Не се виждаха нито картини, нито играчки. Единствената украса бе туристически плакат със снимка на Вашингтон. Фотографията беше заснета от въздуха в ясен пролетен ден. Отдясно се виждаше Белият дом, отляво Капитолият. Снимката беше в пластмасова рамка и върху рекламния текст имаше хартиена лента с нов надпис: Това е твоят враг.

— Къде са децата в момента? — запита Ричър.

— На училище — каза Фаулър. — Зиме използват столовата. През лятото са из горите.

— Какво учат?

Фаулър сви рамене.

— Каквото трябва да знаят.

— Кой решава какво трябва да знаят?

— Бо — каза Фаулър. — Той решава всичко.

— И какво е решил да знаят? — запита Ричър.

— Обмислил го е много внимателно. В крайна сметка се спря на Библията, Конституцията, история, физическо възпитание, знания за природата, лов, оръжия.

— Кой преподава всичко това?

— Жените.

— Щастливи ли са децата тук? — запита Ричър.

Фаулър отново сви рамене.

— Не са дошли тук, за да бъдат щастливи. Важното е да оцелеят.

Съседната барака беше празна, само в ъгъла имаше бюро с компютърен терминал.

— Това е нещо като финансово министерство — каза Фаулър. — Всичките ни средства са на Каймановите острови. Когато потрябва, с този компютър прехвърляме суми където искаме.

— Колко имате? — запита Ричър.

Фаулър се усмихна като съзаклятник.

— Купища. Двайсет милиона в облигации. Досега сме похарчили една част. Но има още много. Не бой се, няма да обеднеем.

— Крадени?

Фаулър поклати глава и се ухили.

— Извоювани. От врага. Двайсет милиона.

Крайните две бараки бяха складове. Едната стоеше наравно с последното спално помещение. Другата беше по-настрани. Фаулър въведе Ричър в първата барака. Тя се оказа претъпкана със запаси. Край едната стена се редяха чак до тавана грамадни пластмасови бидони, пълни с вода.

— Боб, боеприпаси, бинтове — каза Фаулър. — Това е девизът на Бо. Рано или късно ни предстои обсада. Ясно е като бял ден. И няма съмнение с какво ще започне правителството, нали? Ще изстреля снаряди с вируси в езерото, откъдето взимаме вода. Затова сме се запасили. Сто хиляди литра. Това ни беше първата грижа. После набавихме консервирани храни за две години. Може и да не стигнат, ако започнем да приемаме хора, но все пак е добро начало.

Складът беше претъпкан. На един рафт се трупаха купища дрехи. Познатите зелени униформи, маскировъчни комбинезони, ботуши. Стари армейски запаси — изпрани, изгладени и продавани на килограм.

— Искаш ли да вземеш нещо? — попита Фаулър.

Ричър понечи да продължи, но после спря и огледа дрехите си. Не бяха сваляни от понеделник сутринта. Три денонощия. Поначало не бяха кой знае какво, а сега изглеждаха още по-зле.

— Бива — каза той.

Най-големите номера бяха отдолу. Фаулър се разрови и измъкна чифт панталони, риза и яке. Ричър се отказа от лъскавите ботуши. Предпочиташе своите. Смъкна дрехите и се преоблече, подскачайки от крак на крак по голия дъсчен под. Закопча ризата и навлече якето. Почти не му стягаше. Не потърси огледало. Знаеше как изглежда с униформа. Беше я носил дълги години.

До вратата имаше лавици с медикаменти. Комплекти за първа помощ, кръвна плазма, антибиотици, бинтове. Всичко подредено така, че да е подръка. Спретнати редици с достатъчно разстояние между тях. Боркен сигурно бе обучил хората си да грабват медикаментите на бегом и да оказват първа помощ.

— Боб и бинтове — каза Ричър. — А боеприпасите?

Фаулър кимна към отдалечената барака.

— Наглата оръжейна. Ще ти покажа.

Оръжейната бе по-голяма от другия склад. С огромен катинар на вратата. Ричър отдавна не бе виждал толкова много оръжие. Вътре бяха подредени грижливо стотици пушки и автомати. Навсякъде се носеше мирис на прясна смазка. Сандъци с патрони от пода до тавана. Добре познати сандъчета за гранати. Лавици с пистолети. По-тежко въоръжение нямаше, но все пак гледката бе страшно впечатляваща.

Двата болта за пружината се оказаха най-лесни. Бяха по-малки от другите. Големите болтове поемаха цялото натоварване. Малките само държаха пружината. И без тях леглото щеше да си остане легло.

Холи олющи боята докрай. Нагря главите с мократа кърпа. После махна гумения накрайник на патерицата и леко сплеска тръбата. Притисна с пръсти алуминиевия овал около главата на болта. Хвана дръжката и завъртя патерицата като грамаден тръбен ключ. Тя се изплъзна от болта. Холи тихичко изруга и сплеска тръбата по-силно. Стисна с пръсти и същевременно завъртя патерицата. Болтът помръдна.

На север от бараките започваше утъпкана пътека. Фаулър поведе Ричър по нея. Стигнаха до стрелкови полигон. Стрелбището представляваше дълга, равна просека, почистена с много труд от дървета и храсти. Наоколо не се мяркаше жив човек. Просеката бе широка само двайсетина метра, но на дължина достигаше почти километър. В единия край имаше нахвърляни дюшеци за стрелците, а далеч отсреща Ричър забеляза мишени. Бавно тръгна към тях. Изглеждаха стандартни шперплатови фигури на бягащи и приклекнали войници. Явно датираха още от Втората световна война. Грубо изрисувани германци с черни каски и озъбени физиономии. Но когато се приближи, Ричър видя, че е добавено още нещо. На гърдите им бяха изобразени с жълта боя големи значки. Върху всяка значка имаше три букви. На четири от мишените надписът бе ФБР. На други четири — ЦРУ Мишените се редуваха през сто метра — от триста до осемстотин. Най-близките бяха направени на решето.

— Всички трябва да улучват на триста метра — каза Фаулър. — Това е задължително условие за