отвесни планински склонове плавно се сливаха с високите върхове. Ричър отново видя сняг, навеян от вихрите в стръмните северни дерета. Щом го имаше и през юли, значи лежеше там по цяла година.
Долу на югозапад градчето се мержелееше в пролуките между дърветата. Ричър различи разрушената областна управа и бялата сграда на съда. От това разстояние приличаха на макети. Право на юг планинските склонове слизаха към гъсти гори. Където нямаше дървета, зееха мрачни оврази. Ричър гледаше мълчаливо. Фаулър посочи с ръка.
— Някои са дълбоки към трийсет метра. Гъмжи от лосове и муфлони. Тук-там върлуват мечки. Някои момчета са виждали и пуми. Често ги чуваме нощем, когато всичко притихне.
Ричър кимна и се вслуша в невероятната тишина. Опита се да си представи какво ли е нощем. Фаулър се завъртя и отново посочи с ръка.
— А ето какво построихме. Засега.
Ричър пак кимна. На поляната имаше десет сгради. Големи, чисто функционални бараки, построени от шперплат и кедрови дъски върху стабилни бетонни основи. Бяха електрифицирани, както подсказваха дебелите кабели между тях.
— Получаваме ток от града — каза Фаулър. — Километър и половина кабел. Имаме и водопровод с течаща вода от едно чисто планинско езеро. Пластмасовите тръби бяха монтирани с доброволен труд.
Ричър забеляза бараката, където бе престоял почти цяла нощ. Беше по-малка от другите.
— Административната барака — обясни Фаулър.
Над покрива на една от тях стърчеше антена, висока около двайсет метра. Късовълнова радиовръзка. Ричър видя под електрическия кабел още един, по-тънък. Той се вмъкваше в същата барака, но не излизаше.
— Телефон ли си имате? Сигурно не е регистриран.
Посочи с ръка и Фаулър погледна нататък.
— Телефонният кабел ли? Идва от Йорк заедно с електрическия. Но нямаме телефон. Ако имахме, световното правителство щеше да го подслушва.
Той кимна на Ричър да го последва към бараката с антена на покрива. Минаха заедно през тясната врата. Фаулър гордо разпери ръце.
— Свързочната барака.
Помещението бе мрачно, с размери около шест на четири метра. Вътре имаше двама мъже. Единият клечеше със слушалки на ушите над някакъв касетофон, другият бавно въртеше настройката на радиостанция. В двата края имаше груби дървени маси, съединени със стените. Ричър погледна нагоре и видя, че телефонният кабел влиза през дупка високо в стената. Съединяваше се с модем. Към модема бяха включени два персонални компютъра.
— Националният доброволчески Интернет — поясни Фаулър.
Още един кабел отиваше от модема към факс. От машината с тихо бръмчене изпълзяваше лист хартия.
— Патриотичната факсова мрежа — каза Фаулър.
Ричър кимна и пристъпи натам. До факса имаше още един компютър и голяма късовълнова радиостанция.
— Това са медиите в сянка — каза Фаулър. — Благодарение на тази апаратура разкриваме истината за събитията в Америка. Няма друг начин да я узнаеш.
Ричър хвърли бърз поглед наоколо и сви рамене.
— Гладен съм — каза той. — Това е истината за мен. От вчера карам без вечеря и без закуска. Има ли тук къде да изпие човек едно кафе?
Фаулър го погледна и се ухили.
— Естествено. В столовата сервират по цял ден. Да не мислиш, че сме диваци?
Той освободи охраната и кимна на Ричър да го последва. Столовата се намираше до свързочната барака. Беше двойно по-дълга и по-широка. Над покрива се издигаше висок комин от лъскава поцинкована ламарина. Вътре бяха подредени като по конец грубовати дървени маси с грижливо прибрани под тях пейки. Из въздуха се носеше мирис на застояла храна и онзи особен прашен дъх, характерен за всички големи общи помещения.
Три жени бяха заети с работа. Почистваха масите. Всички бяха с масленозелени униформи, имаха дълги, чисти коси и зачервени ръце. Не носеха нито грим, нито бижута. Когато Фаулър и Ричър влязоха, жените трепнаха. Спряха да работят, застанаха една до друга и ги огледаха напрегнато. Ричър си спомни, че бе виждал една от тях в съда. Тя го поздрави с предпазливо кимване. Фаулър пристъпи напред.
— Нашият гост не е закусвал — каза той.
Предпазливата жена кимна отново.
— Разбира се. Какво да ти предложа?
— Все едно — отвърна Ричър. — Стига да има кафе.
— Пет минути — каза жената.
И тя поведе другите две към вратата в дъното, където се намираше кухнята. Фаулър седна до една маса и Ричър се настани отсреща.
— Три пъти дневно се храним тук — каза Фаулър. — През другото време, предимно следобед и вечер, мястото служи за общи събрания. Бо се качва на някоя маса и казва на хората какво да правят.
— Къде е сега той? — попита Ричър.
— Ще го видиш, преди да си тръгнеш — отвърна Фаулър. — Непременно.
Ричър бавно кимна и се загледа през тясното прозорче към планините. От този ъгъл се виждаше друг хребет, увиснал между небето и земята далеч на хоризонта. Тишината бе все тъй потискаща.
— Къде са хората? — попита той.
— Работят — каза Фаулър. — Работят и се обучават.
— Работят? — повтори Ричър. — Какво?
— Изграждат южния периметър. На едно-две места оврагът е плитък. Могат да минат танкове. Знаеш ли що е засека?
Ричър го изгледа с недоумение. Знаеше що е засека. Всеки грамотен възпитаник на „Уест Пойнт“ го знаеше. Но не държеше да показва на Фаулър какво знае и какво не. Затова се престори, че не разбира.
— Изсичаш част от дърветата — обясни Фаулър. — Да речем всяко пето или шесто дърво. Поваляш го с дънера към врага. Тукашните гори са предимно борови, клоните сочат нагоре, нали така? Тъй че, когато паднат, клоните им са в наша посока. Танкът стига до отсечения край на дървото и се опитва да го избута. Но клоните се опират в ония дървета, които си оставил непокътнати. Скоро танкът се мъчи да изтласка две- три. После четири-пет. Няма начин. Не е по силите дори на голям танк като „Ейбрамс“. Шейсет и три тона, Дизелова турбина с мощност хиляда и петстотин конски сили, ще забуксува обаче пред всички тия дървета. И грамадните руски танкове да докарат, пак нищо няма да стане. Това е
— Ами пехотата? — запита Ричър. — Танковете няма да дойдат сами. Ще ги следва пехота. Просто ще минат напред и ще взривят дърветата.
Фаулър се ухили.
— Ще опитат. После ще спрат. На петдесет метра северно от засеките имаме картечни гнезда. Ще ги направим на кайма.
Предпазливата жена излезе от кухнята с поднос в ръце. Сложи го на масата пред Ричър. Яйца, бекон, пържени картофи и фасул в емайлирана чиния. Голямо метално канче с горещо кафе. Евтини прибори.
— Наздраве — каза тя.
— Благодаря — отвърна Ричър.
— А за мен няма ли кафе? — попита Фаулър.
Предпазливата жена кимна към кухнята.
— Заповядай.
Фаулър стана и погледна Ричър, сякаш искаше да каже: женска им работа. Ричър се направи на
