приемане на нови граждани.
Ричър сви рамене. Равнодушно. Триста метра не бяха кой знае какво. Продължи напред. На четиристотин метра мишените бяха доста засегнати, на петстотин вече не толкова. На шестстотин метра Ричър преброи осемнайсет попадения, на седемстотин — седем и само две на осемстотин.
— Откога са тия мишени? — запита той.
Фаулър сви рамене.
— От месец. Може би два. Работим по въпроса.
— Още има да поработите — каза Ричър.
— Не предвиждаме далечна стрелба — отвърна Фаулър. — Според Бо войските на ООН ще нападнат през нощта. Когато мислят, че си почиваме. Той очаква да проникнат донякъде в периметъра. Може би на километър. Не ми се вярва, но Бо е предпазлив. В края на краищата той носи цялата отговорност. Тъй че нашата тактика се свежда до нощни обкръжаващи маневри. Да заклещим врага сред гората и да го унищожим с кръстосан огън. Отблизо, с точни изстрели, нали така? В това отношение сме отлично обучени. Можем да се движим в тъмното бързо и тихо — без светлини, без шум, без проблеми.
Ричър погледна гората и си помисли за купищата боеприпаси, които бе видял. Припомни си хвалбата на Боркен: неуязвими сме. Помисли колко трудности среща всяка армия, изправена пред фанатични партизани на труден терен. Всяка позиция може да бъде превзета, но тук загубите щяха да бъдат извънредно тежки.
— Дано да не си се разтревожил тази сутрин — каза Фаулър.
Ричър го погледна учудено.
— Имам предвид съда срещу Лоудър — поясни Фаулър.
Ричър сви рамене и си помисли: спестихте ми труда.
— Нуждаем се от желязна дисциплина — продължи Фаулър. — Всички нови нации минават през този етап. Строги правила, желязна дисциплина. Бо е проучил въпроса. В момента това има огромно значение. Но външен човек сигурно би се разтревожил.
— Ти трябва да се тревожиш — каза Ричър. — Чувал ли си за Йосиф Сталин?
Фаулър кимна.
— Съветски диктатор.
— Същият — каза Ричър. — И той е имал такъв навик.
— Какъв?
— Да премахва потенциалните си съперници. Чрез измислени обвинения.
Фаулър поклати глава.
— Обвиненията бяха основателни. Лоудър допусна грешки.
Ричър сви рамене.
— Нищо съществено. Свърши прилична работа.
Фаулър извърна глава.
— Ти ще си следващият — добави Ричър. — Отваряй си очите на четири. Рано или късно ще откриеш, че си допуснал някаква грешка.
— Ние с Бо сме стари приятели — възрази Фаулър.
— И Лоудър му беше приятел, нали? — каза Ричър. — Стиви ще оцелее. Той не представлява заплаха. Много е глупав. Но ти трябва да се замислиш. Идва твоят ред.
Фаулър не отговори. Мълчаливо се загледа настрани. Върнаха се обратно през тревата на стрелбището. Продължиха по нова пътека на север. По някое време се отдръпнаха, за да сторят път на колона деца. Децата вървяха по двойки, момченца с момиченца. Една жена крачеше начело, друга следваше колоната. Децата бяха облечени с преправени униформи и носеха дълги пръчки. Гледаха безизразно и покорно. Момичетата имаха дълги, разпуснати коси, момчетата бяха подстригани като с паница. Ричър ги огледа, докато минаваха. Взираха се право напред. Нито едно не посмя да завърти очи към него.
Новата пътека се изкачваше през рядка горичка и стигаше до площадка с размери петдесет на петдесет метра. Личеше, че е изкуствено изравнена. На равни интервали по краищата лежаха белосани камъни. Беше тихо и пусто.
— Парадният плац — кисело подхвърли Фаулър.
Ричър кимна и се озърна. На север и запад стърчаха високите планини. На изток гъста вековна гора. На юг отвъд далечния град и горския пояс се виждаха скалисти урви. Студен вятър нахлу под новото му яке и той потръпна.
С големите болтове се оказа много по-трудно. По-голяма допирна площ между двете метални повърхности. Повече боя за стъргане. Повече натиск за развинтването. Но колкото по-силно натискаше, толкова по-лесно се изплъзваше сплесканият край на патерицата. Тя свали обувката си и го сплеска още повече. Наведе се и притисна мекия алуминий около главата на болта. После го заклещи с пръсти. Стисна с все сила, докато тънките сухожилия по ръката й се опънаха като въжета, а челото й плувна в пот. Затаи дъх и завъртя патерицата, очаквайки да види кое ще поддаде първо — пръстите или болтът.
Заедно с вятъра долетяха и далечни звуци. Ричър погледна Фаулър и се обърна към западния край на плаца. Чу стъпки между дърветата. Няколко души наближаваха края на гората.
Те изскочиха измежду дърветата — шестима в редица, с автоматични пушки през рамо. Маскировъчни униформи, бради. Същите шестима, които стояха пред съдийския подиум тази сутрин. Личната охрана на Боркен. Ричър огледа лицата им. Най-младият беше отляво и имаше белег на челото. Джаксън, агентът от ФБР. За момент шестимата спряха, за да се ориентират. После хукнаха през плаца към Ричър. Когато наближиха, Фаулър се отдръпна настрани, оставяйки Ричър като самотна мишена. Петима свалиха пушките и се разпръснаха в широка дъга. Насочиха дулата право в гърдите на Ричър. Шестият отиде до Фаулър. Не козирува, но застана мирно, което бе горе-долу същото.
— Бо иска да му доведем тоя тип — каза войникът. — Било много спешно.
Фаулър кимна.
— Водете го. Започна да ми омръзва.
Шестимата въоръжени мъже се подредиха около Ричър и с бърза крачка го поведоха на юг през горичката. Отминаха стрелбището и продължиха по утъпканата пътека към Бастиона. Там завиха на запад, заобиколиха оръжейната и се насочиха през дърветата към командирската барака. Ричър ускори крачка. Избърза напред. Закачи с крак един корен и тежко се просна на камъните. Пръв го догони Джаксън. Ричър видя белега на челото. Джаксън го сграбчи за ръката.
— Предател в Чикаго — прошепна Ричър.
— Ставай, тъпако — изрева Джаксън.
— Скрий се и бягай довечера — добави Ричър. — Много внимавай, чу ли?
Джаксън го погледна и леко стисна ръката му. После го дръпна нагоре и го изблъска по пътеката към по-малката поляна. Бо Боркен стоеше на прага на командирската барака. Беше мръсен и чорлав, облечен в грамаден торбест маскировъчен комбинезон. Изглежда, бе поработил здравата. Втренчи се в идващия Ричър.
— Виждам, че сме ти дали нови дрехи — каза той.
Ричър кимна.
— В такъв случай трябва да се извиня за външността си — продължи Боркен. — Днес имах тежък ден.
— Фаулър ми каза — отвърна Ричър. — Изграждали сте засеки.
— Засеки? — повтори Боркен. — Да, точно така.
После замълча. Ричър видя как грамадните му бели ръце се отпускат и свиват.
— Мисията ти се отменя — тихо каза Боркен.
— Тъй ли? — запита Ричър. — Защо?
Боркен измъкна туловището си от рамката на вратата и пристъпи напред. Ричър бе приковал поглед в пламтящите му очи и изобщо не предусети удара. Боркен заби в корема му огромен корав юмрук, тласнат от сто и осемдесет килограма мускули и сланина. Ричър рухна като съсечен и Боркен стовари крак върху гръбнака му.
