— Имаше още едно проучване — каза Декстър. — Простичък въпрос, на който трябваше да отговорят по интуиция, както им подскаже сърцето. Кой е прав, нелегалните отряди или правителството?
— И какво?
— Дванайсет милиона американци подкрепиха отрядите — каза Декстър.
Уебстър продължаваше да го гледа. Чакаше извода.
— Това е — добави Декстър. — Някъде между дванайсет и шейсет и шест милиона избиратели.
— Какви са те? — запита Декстър.
— По-добре питай къде са — поправи го Декстър. — Не ги търси във Вашингтон, Ню Йорк, Бостън или Лос Анджелис. Най-много да откриеш броени единици. На места те са нищожно малцинство. Смятат ги за побъркани. Но другаде са мнозинство. Там са напълно нормални, Харланд.
— Е?
— На места те управляват области — каза Декстър. — Дори цели щати.
Уебстър се втренчи в него.
— За бога, Декстър, това не ти е политика. Става дума за Холи.
Декстър не отговори веднага. Огледа малката стаичка. Беше боядисана в бяло. Президентите идваха и си отиваха, а бояджиите минаваха през година-две с една и съща боя. Той се усмихна многозначително.
— За жалост всичко е политика.
— Става дума за Холи — повтори Уебстър.
Декстър поклати глава. Едва забележимо.
— Това са емоции. Представи си цял куп невинни думички като патриоти, съпротива, смазвам, нелегалност, борба, тирания, личност, недоверие, бунтовник, бунт, революция, права. Има нещо величаво в тях, не смяташ ли? Когато ги свържеш с Америка.
Уебстър упорито тръсна глава.
— Изобщо не е величаво да отвличаш жени. Не е величаво да притежаваш нелегални оръжия, да създаваш нелегални армии, да крадеш динамит. Това не е политика.
Декстър пак поклати глава. Също тъй лекичко.
— Всичко има неприятната склонност да се превръща в политика — каза той. — Помниш ли колко подобни случаи сме имали? Отначало и те не бяха политика, нали? Но станаха адски бързо. Сблъскваме се с шейсет и шест милиона избиратели. И подхождаме глупаво, много глупаво. Тия хора искат да реагираме грубо. Надяват се, че жестоките репресии ще стреснат народа, ще привлекат нови симпатизанти. И ние реагираме точно така. Наливаме масло в огъня. Създаваме впечатление, че голямото правителство примира от желание да смаже мъничкия човек.
Настана тишина.
— Според социолозите трябва да изберем по-добър подход — продължи Декстър. — И ние се мъчим да го открием. Полагаме всички усилия. На какво ще заприличаме, ако Белият дом прекрати тези усилия само защото става дума за Холи? И то тъкмо сега. В навечерието на четвърти юли. Нима не разбираш? Помисли малко, Харланд, Помисли за реакцията. Помисли какви думички ще се посипят: отмъстителност, егоизъм, лична злоба и тъй нататък. Помисли какво ще сторят тия думички с нашите избиратели.
Уебстър гледаше втренчено. Белите стени сякаш рухваха около него.
— Но това е Холи, за бога — изрече той. — Не говорим за избиратели. Ами генералът? Казал ли му е президентът всичко това?
Декстър поклати глава.
— Аз му го казах. Лично. Десетина пъти. Той звъни час по час.
Значи президентът вече не иска да чува за Джонсън, помисли Уебстър. Оставил го е на Декстър.
— И какво? — запита той.
Декстър сви рамене.
— Мисля, че ни разбира по принцип. Но, естествено, в момента е малко предубеден. Не се зарадва.
Уебстър помълча. Разсъждаваше трескаво. Беше стар бюрократ и знаеше, че когато не можеш да победиш системата, минаваш на нейна страна. Заставяш се да мислиш като противниците.
— Но ако я измъкнете, можете да спечелите — каза той. — Страшно много. Постъпката ще е мъжествена, решителна, доблестна, държавническа. Може да донесе голяма полза. На изборите.
Декстър кимна.
— Напълно си прав. Но е риск. Много голям риск. Една бърза победа носи някаква печалба, ала провалът ще е катастрофа. Залагаме на карта милиони избиратели. А в момента просто не ми се вярва да постигнеш бърза победа. В момента действаш необмислено и прибързано. Тъй че, ако трябва да избирам, бих заложил на поражението.
Уебстър го изгледа яростно.
— Хей, Харланд, не се засягай — каза Декстър. — Нали знаеш, плащат ми, за да мисля така.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — запита Уебстър. — Трябва незабавно да пратя спасителния екип.
— Не.
— Не? — изумено повтори Уебстър.
Декстър поклати глава.
— Нямаш разрешение. Засега.
Уебстър продължаваше да го гледа.
— Трябва да знам как стоят нещата — каза той.
Отново настана тишина. После Декстър заговори на стената, около метър вляво от стола на Уебстър.
— Оставаш лично отговорен за ситуацията. От утре започват празници. Ела да си поприказваме в понеделник. Ако още има за какво да приказваме.
— В момента има за какво да приказваме. И го правим.
Декстър пак поклати глава.
— Няма такава работа. Днес не сме се срещали и аз не съм разговарял с президента. Още нищо не знаем. Каквото имаш за казване, Харланд, кажи ни го в понеделник, ако изобщо си струва.
Уебстър седеше като ударен. Беше умен човек, но в момента не можеше да проумее дали му предлагат грандиозна сделка или хапче отрова. Декстър се изправи.
— Още нещо — добави той. — Ако в почивните дни работата се издъни, президентът те моли да не подаваш оставка.
Уебстър го погледна с изненада.
— Да не подавам оставка ли? Защо?
— Ще трябва да ти тегли ритника публично — обясни Декстър. — Нали разбираш, с много шум. Да си опази името поне отчасти.
Джонсън и адютантът дойдоха в Бют един час по-късно. Пристигнаха по същия начин, с военен хеликоптер от базата „Питърсън“ до областното летище. Обадиха се от въздуха и Милошевич отиде да ги посрещне с двегодишния джип „Гранд Чероки“, нает от местната автомобилна агенция. По краткия път към града не разговаряха. Милошевич караше, а двамата военни наведоха глави над някакви карти и графики, които адютантът носеше в голямо кожено куфарче. Прехвърляха си ги от ръка на ръка и кимаха, сякаш думите бяха излишни.
Стаята на втория етаж изведнъж се препълни. Петима мъже, два стола. Единственият прозорец гледаше на югоизток, към улицата. Неподходяща посока. Петимата неволно се озъртаха към отсрещната стена. На триста и шейсет километра отвъд тази стена беше Холи.
— Ще трябва да се прехвърлим нататък — каза генерал Джонсън.
Адютантът кимна.
— Да, излишно е да стоим тук.
Макграт бе взел решение. Зарече се да не влиза в излишни разпри с военните. Дъщерята на Джонсън бе негов агент. Разбираше какво му е на човека. Не искаше да губи време и енергия в спорове кой е по- главен. А и щеше да се нуждае от помощ.
