чудовище. Но директорът не биваше да ходи пеш. На теория се смяташе, че могат да го убият. На практика в целия град биха го разпознали най-много осем души. Обикновен столичен чиновник със сив костюм и скромна вратовръзка. Още една причина старият Уебстър вечно да е вкиснат, помисли шофьорът.
Уебстър познаваше министъра на правосъдието много добре. Тя бе прекият му началник, но познанството им датираше още отпреди да се срещнат. Бе започнало с обстойните проверки на миналото й, за да получи поста. Уебстър навярно знаеше за нея повече от който и да било друг човек на света. Родители, приятели, бивши колеги — всички те я познаваха от дадена гледна точка. Уебстър събра всичко това и разкри цялостната картина. Досието й заемаше място колкото средно голям роман. Нямаше нищо, което да го подразни. Беше започнала като адвокатка с умерено радикални възгледи и след успешна дейност на това поприще бе минала на работа в съда, без да досажда на полицията или да се пени за всякакви дреболии. Кандидатурата й се оказа идеална и бе утвърдена без затруднения. Проявяваше се като добър шеф и чудесен съюзник. Казваше се Рут Роузън и досега Уебстър имаше с нея само един проблем — че е с дванайсет години по-млада, много красива и далеч по-известна от него.
Срещата бе уговорена за четири часа. Завари Роузън сама в малка стаичка. От Овалния кабинет я деляха два етажа и осем агенти. Поздрави го с пресилена усмивка и забързано кимване.
— Холи? — попита тя.
Той кимна. Разказа всичко от игла до конец. Тя слушаше напрегнато, пребледняла и с прехапани устни.
— Напълно ли сме сигурни, че е там? — попита накрая.
Уебстър кимна отново.
— По-сигурни няма накъде.
— Добре — каза тя. — Изчакай, ако обичаш.
Излезе от стаичката. Уебстър зачака. Десет минути, двайсет, половин час. Крачеше насам-натам. Зяпаше през прозореца. Открехна вратата и надникна в коридора. Дежурният агент се озърна. Пристъпи към него. Уебстър поклати глава в отговор на неизречения въпрос и отново затвори вратата. Седна и продължи да чака.
Рут Роузън се върна след час. Влезе и затвори вратата. Остана да стои на крачка от прага пребледняла, задъхана, потресена. Не каза нищо. Просто го остави да проумее, че става нещо крайно неприятно.
— Какво има? — попита той.
— Аз съм извън играта — каза тя.
— Какво? — трепна Уебстър.
— Извън играта съм — повтори тя. — Не харесаха отношението ми. Отсега нататък Декстър поема нещата.
— Декстър? — повтори той.
Декстър беше началник на президентската канцелария. Политик от старата школа. Корав като камък и двойно по-студен. Но именно заради него президентът бе влязъл в Овалния кабинет с огромно мнозинство.
— Много съжалявам, Харланд — каза Рут Роузън. — Той ще — дойде след малко.
Уебстър кимна намусено, а тя излезе и го остави отново да чака.
Образно казано, връзката между ФБР и централата в Бют, Монтана, е като тази между Москва и Сибир. Сътрудниците в Бюрото имат една стара шега. Щом объркаш конците, стягай си куфарите за Бют. Един вид заточение. Разправяха, че по същия начин неудачниците от КГБ отивали да регулират движението в Сибир.
Но този четвъртък централата в Бют бе като център на вселената за Макграт, Милошевич и Броган. Едва ли не най-желаното назначение на света. Досега нито един от тях не бе стъпвал там. Нито по работа, нито на пътешествие. Не биха си и помислили подобно нещо. Но сега тръпнеха във военния хеликоптер като деца, пътуващи към вълшебното царство. Гледаха прелитащия отдолу пейзаж и въртяха очи на северозапад, където в мъгливата далечина се спотайваше област Йорк.
Агентът в Бют беше врял и кипял ветеран, но още не можеше да се опомни след личното обаждане на самия Харланд Уебстър от Хувър Билдинг. Имаше инструкции да откара тримата агенти в кантората си, като по пътя им обясни ситуацията, да ги настани, да им наеме два джипа и после да се пръждосва по дяволите до второ нареждане. Когато мръсночерният военен хеликоптер изпълзя с рев иззад хоризонта, той вече чакаше край областното летище Силвър Боу. Натовари агентите в служебния си буик и подкара с пълна газ назад към града.
— Пътува се дълго по тия места — каза той на Макграт. — Запомнете го веднъж завинаги. До Йорк има около триста и шейсет километра. По нашите пътища това прави минимум четири часа. На ваше място лично аз бих докарал подвижна апаратура, за да се настаня доста по-близо. Не че ще ви помогне кой знае колко, ако нещата тръгнат на зле.
Макграт кимна.
— Обаждал ли се е Джаксън? — запита той.
— За последен път го чух в понеделник — каза агентът. — Когато докладва за динамита.
— Обади ли се пак, ще разговаря с мен, ясно?
Местният агент кимна. Свали ръка от волана и затършува из джоба си. Извади малка радиостанция. Макграт я взе. Пъхна я в джоба си.
— На ваше разположение — каза агентът. — Аз излизам в отпуск. Уебстър нареди. Не се надявайте много обаче. Джаксън рядко ме търси. Много е предпазлив.
Местната централа се оказа обикновена стая на втория етаж в двуетажна общинска сграда. Бюро, два стола, компютър, голяма карта на Монтана върху стената, шкафове с папки и звънящ телефон. Макграт вдигна слушалката. Послуша малко и изръмжа. Затвори и изчака местния агент да схване намека.
— Добре де, изчезвам — каза ветеранът. — От агенция „Силвър Боу“ ще ви докарат два джипа. Нещо друго да искате?
— Спокойствие — каза Броган.
Ветеранът кимна и хвърли поглед из кабинета. После изчезна.
— Военните са разположили горе два разузнавателни самолета — каза Макграт. — Изпращат камиони с апаратура за сателитна връзка. Генералът и адютантът му пътуват насам. Май ще ни гостуват до края. Няма как да ги пропъдим, нали?
Милошевич проучваше картата на стената.
— Би било неразумно — каза той. — Пак ще ни потрябват. Някога да сте виждали по-скапано място?
Макграт и Броган се приближиха до него. Милошевич бе сложил пръст върху Йорк. Всичко наоколо беше само в тъмнокафяво и отровнозелено.
— Десет хиляди квадратни километра — каза Милошевич. — Едно шосе и един черен път.
— Добре са го подбрали — каза Броган.
— Разговарях с президента — каза Декстър.
Облегна се назад и помълча. Уебстър го изгледа свирепо. Че каква друга работа можеше да има в момента? Да плеви Розовата градина ли? Декстър спокойно устоя на погледа. Беше дребен, сух, мургав и някак изкривен — така става, когато човек цял живот обмисля всяко събитие от всеки възможен ъгъл.
— И какво? — запита Уебстър.
— В страната има шейсет и шест милиона притежатели на оръжие.
— Е?
— Нашите социолози смятат, че всички те споделят някои основни симпатии.
— Какви социолози? — запита Уебстър. — Какви симпатии?
— Проведохме социологическо проучване — обясни Декстър. — Не ти ли пратихме екземпляр? Всеки пети възрастен е готов при изключителни обстоятелства да се вдигне на оръжие срещу правителството.
— Е? — повтори Уебстър.
