— Налага се да обединим сили — каза той. — Поне засега.
За момент настана мълчание. После генералът бавно кимна. Добре познаваше Вашингтон и без затруднение разшифрова смисъла на тези думи.
— Не разполагам с никакви сили — отвърна той. — Започват празници. Точно седемдесет и пет процента от американската армия е в отпуск.
Тишина. Макграт на свой ред разшифрова думите и бавно кимна.
— Нямате ли разрешение за отмяна на отпуските? — запита той.
Генералът поклати глава.
— Преди малко разговарях с Декстър. А той се обади на президента. Смятат да отложат решението до понеделник.
В препълнената стая настана мъртвешко мълчание. Дъщерята на този човек беше в опасност, а шефът на Белия дом въртеше политически игрички.
— С Уебстър е същата работа — каза Макграт. — Няма право дори да изпрати спасителния екип. Засега оставаме само ние тримата.
Генералът кимна на Макграт. Жестът бе личен, като между мъже и говореше: ето, вече свалихме картите, знаем колко е унизително и взаимно си благодарим.
— Но не е зле да се подготвим — каза генералът. — Има нещо вярно в слуховете, че военните си падат по тайни маневри. Ще помоля за няколко лични услуги, без мистър Декстър да разбере.
Тишината омекна. Макграт гледаше въпросително.
— Насам вече пътува подвижен команден пункт — обясни генералът. После взе от адютанта си голяма карта и я разпъна върху бюрото. — Имаме среща ето тук.
Пръстът му сочеше северозападно от последното градче преди Йорк. Точно там пътят описваше широк завой и след десетина километра стигаше до моста над оврага.
— Свързочните камиони идват право насам — каза той. — Смятам да идем, да организираме командния пункт и да блокираме пътя зад себе си.
Макграт стоеше и гледаше картата. Знаеше, че ако се съгласи, отстъпва цялата власт на военните. Знаеше още, че ако възрази, ще рискува живота на свой агент заради дребнави дрязги. После видя, че на един сантиметър северно от пръста на генерала има далеч по-добра позиция. След няколко километра на север пътят изведнъж се стесняваше. Ставаше прав и даваше добър обзор в двете посоки. Теренът наоколо беше по-стръмен. Чудесно място за блокада. И за команден пункт. Смая се как генералът не го е видял. Сетне в гърдите му нахлу чувство на благодарност. Генералът бе видял всичко. Но оставяше на Макграт да го посочи. Оставяше му вратичка за взаимодействие. Не искаше цялата власт.
— Бих предпочел това място — каза Макграт.
Той почука с молив северната позиция. Генералът се направи, че я проучва. Адютантът му също се направи на изненадан.
— Добра идея — каза генералът. — Ще променим мястото на срещата.
Макграт се усмихна. Отлично знаеше, че камионите вече пътуват точно към това място. Или вече бяха там. Генералът отвърна с усмивка. Ритуалът беше изпълнен.
— Какво могат да ни покажат самолетите? — запита Броган.
— Всичко — отвърна адютантът на генерала. — Чакайте само да видите изображението. Тия машинки имат страхотни камери.
— Не ми харесва — каза Макграт. — Ония долу ще се изнервят.
Адютантът поклати глава.
— Изобщо няма да ги усетят. Използваме два самолета. Летят по права линия от изток на запад и обратно. На единайсет хиляди метра. От земята няма дори да ги забележат.
— Единайсет километра — обади се Броган. — Как може да видим нещо от такава височина?
— С добри камери — отвърна адютантът. — Единайсет километра са дреболия. От единайсет километра виждаме пакет цигари на тротоара. Цялата апаратура е автоматична. Момчетата само натискат бутона, и камерата се лепва за набелязаната цел. Сочи каквото си изберем, предава висококачествено изображение по сателита, после прави завой и продължава в същия дух.
— Няма ли да привлекат внимание? — запита Макграт.
— Приличат на пътнически — каза адютантът. — Поглеждаш нагоре, виждаш тъничка бяла следа и си мислиш, че „Транс Уърлд“ пътува нанякъде. Откъде да знаеш, че военните са решили да проверят дали тази сутрин си с лъснати обувки.
— От единайсет километра ще видим и как са се сресали — каза Джонсън. — Да не мислите, че прахосваме милиарди за селскостопански пръскалки?
Макграт кимна. Чувстваше се разголен. Засега нямаше какво да предложи, освен двата джипа вън до тротоара.
— Чакаме психологически портрет на онзи тип Боркен — каза той. — В момента докторите от Академията работят по него.
— Ние пък открихме бившия командир на Ричър — каза Джонсън. — Сега е на канцеларска работа в Пентагона. Ще дойде да ни осведоми.
Макграт кимна.
— Опознай слабите места на противника.
Телефонът иззвъня. Адютантът вдигна слушалката. Беше най-близо.
— Кога потегляме? — запита Броган.
Макграт забеляза, че се обръща направо към Джонсън.
— Най-добре още сега — каза генералът. — Ще ни прехвърлят с хеликоптер. Така пестим шест часа път, нали?
Адютантът остави слушалката. Изглеждаше тъй, сякаш току-що го бяха ритнали в слабините.
— Ракетното поделение — каза той. — Радиовръзката е прекъснала северно от Йорк.
31
Холи спря в коридора. Усмихна се. Жената бе подпряла оръжието си вън до вратата. Това бе причината да се забави преди малко — отключва, оставя подноса на пода, сваля оръжието от рамо, подпира го на стената и пак вдига подноса, преди да отвори вратата.
Захвърли желязната тръба и взе оръжието. Досега не бе използвала подобно нещо. И не би искала да го използва. Мъничък картечен пистолет. „Инграм МАК 10“. Отдавна изхвърлен от армията. И то с пълно право. На курсовете в Куонтико всички му се присмиваха. Наричаха го телефонно пушкало. Стреля толкова неточно, че за да улучиш някого, трябвало да се затвориш с него в телефонна кабина. Черен хумор. И отгоре на всичко стреляше прекалено бързо. Хиляда куршума в минута. Едно докосване на спусъка, и пълнителят се изпразва.
Но все пак щеше да свърши по-добра работа от парче стара тръба. Холи провери пълнителя. Беше зареден докрай, трийсет патрона. Нямаше патрон в цевта. Тя щракна спусъка и провери движението на ударника. Добро или лошо, оръжието беше наред. Тя отново сложи пълнителя. Оправи брезентовия ремък и го метна през рамо. Махна предпазителя и хвана дръжката. С другата ръка стисна здраво патерицата и тръгна към стълбището.
На площадката спря и изчака. Напрегна слух. Никакъв звук. Слезе стъпало по стъпало, насочила дулото право напред. Долу спря и пак се ослуша. Тишина. Тя прекоси фоайето и стигна до вратата. Открехна я и надникна навън.
Улицата бе пуста. Но широка. Стори й се като грамаден столичен булевард. Трябваха й минути, за да се добере до прикритие от другата страна. Минути на открито под надвисналите планински склонове. Холи прецени на око разстоянието. Въздъхна дълбоко и стисна патерицата. Насочи оръжието напред. Пак въздъхна и се втурна в залитащ бяг, като рязко забиваше патерицата, подскачаше със здравия крак и въртеше дулото ту наляво, ту надясно.
Хвърли се към могилата пред разрушената областна управа. Заобиколи я от север и с усилие си проправи път през гъстия храсталак. Навлезе в гората и продължи покрай пътя, но на трийсет метра от него. Опря рамо в едно дърво и се прегъна на две, задъхана от умора, страх и опиянение.
