Сигнал за опасност

Той кимна и погледна към слънчевия прозорец. Като че ли беше следобед.

— Кой ден сме днес?

— Юли е. Беше в безсъзнание три седмици.

— Би трябвало да изпитвам глад.

Тя заобиколи покрай долния край на леглото и застана от лявата му страна. Сложи ръка на ръката му. Беше обърната с дланта нагоре. Във вената му под лакътя беше забита игла. Някаква течност се вливаше в нея през прозрачни маркучи.

— Хранеха те през цялото време — каза тя. — Глюкоза, най-различни соли.

Той кимна.

— Солите са нещо важно.

Тя замълча.

— Какво има? — попита я.

— Помниш ли?

Той кимна пак.

— Всичко.

Джоди преглътна.

— Не знам какво да кажа — прошепна тя. — Получи куршум заради мен.

— Аз съм си виновен — отвърна той. — Бях прекалено бавен, това е всичко. Трябваше да го заблудя и да го изпреваря. Е, така или иначе, ясно е, че съм оцелял, така че не казвай нищо. Сериозно. Не говори повече за това.

— Все пак би трябвало да ти благодаря.

— А може би аз би трябвало да ти благодаря. Добре е да знаеш, че има някой, за когото си струва да те застрелят.

Джоди кимна не защото беше съгласна, а механично — движение, което трябваше да спре плача й.

— Е, как съм аз? — попита Ричър.

Тя не отговори веднага.

— Ще повикам лекаря — каза след малко. — Той най-добре ще ти обясни.

Излезе и след миг се върна заедно с един човек с бяла престилка. Ричър се усмихна — това беше онзи, когото армията бе изпратила, за да го довърши след парада. Беше дребен човек с буйна коса, който би могъл да си намери работа като борец.

— Разбираш ли нещо от компютри? — попита лекарят.

Ричър сви рамене и започна да се притеснява, че това е някаква увертюра, след която ще му съобщи лошите новини — увреждане на мозъка, загуба на паметта, парализа.

— От компютри ли? — попита той. — Много малко.

— Добре, ето какво. Представи си един суперкомпютър, на когото сме дали всички възможни данни за човешката физиология и физика, както и всичко, което знаем за огнестрелните рани. След това сме му поставили задачата да направи модел на човек, който най-добре би издържал куршум трийсет и осми калибър в гърдите. Компютърът пресмята цяла седмица и накрая дава отговора. Какъв ще е той според теб?

Ричър сви рамене.

— Не знам.

— Компютърът ще изплюе снимката ти, приятелю. Това е. Проклетият куршум дори не беше проникнал в гръдния ти кош. Гръдните ти мускули са толкова жилави, че са го спрели като бронирана жилетка. Разкъсал е мускула и е счупил едно ребро от другата страна, но само толкова.

— Тогава защо съм бил в безсъзнание три седмици? — попита Ричър веднага. — Със сигурност не е заради разкъсания мускул или счупеното ребро. Добре ли съм?

Лекарят направи нещо странно — плесна с ръце, после се приближи усмихнат.

— Тревожех се. Раната на главата беше лоша. Много лоша. В началото помислих, че е от някакъв пистолет, който стреля с пирони, но после ми обясниха, че е изхвърчал от мебел. Беше пробил черепа и бе влязъл на половин сантиметър в мозъка ти. Предните полукълба. Ако в моя мозък трябваше да забиват пирон, категорично не бих избрал предните полукълба. Ако обаче трябваше да избирам в чий чужд череп да видя забит пирон, щях да избера твоя, защото е дебел като на неандерталец. Ако беше като на нормален човек, пиронът щеше да хлътне много по-дълбоко, и толкова. Лека нощ и сбогом.

— Значи всичко е наред? — попита Ричър.

— Току-що ни спести десетина хиляди долара за изследвания — отговори лекарят доволно. — Разказах ти за раната на гърдите. Ти веднага анализира чутото, сравни го със собствените си познания, осъзна, че заради нея не може да си бил в кома три седмици, и веднага зададе въпроса, който зададе, без колебание. Бързо, логично мислене, систематизиране на нужната информация, бързо и правилно заключение, ясен въпрос и търсене на отговор. Всичко е наред с главата ти, приятелю. Това е професионалното ми мнение.

Ричър кимна бавно.

— Кога ще мога да изляза оттук?

Лекарят свали болничния картон от таблата на леглото и го прегледа.

— Общо взето, нямаш проблеми със здравето, но ще трябва да те наблюдаваме известно време. Още ден-два, предполагам.

— Глупости — възрази Ричър. — Тръгвам си още тази вечер.

Лекарят кимна.

— Ще видим как ще се чувстваш след час.

Приближи се до системата, премести клапана на един от маркучите, видя резултата, кимна и излезе от стаята. На вратата кимна на Джоди, която въведе някакъв възрастен мъж с тънко яке. Беше на около петдесет, блед, със сива коса. Ричър го изгледа и си помисли: Залагам десет долара срещу един, че този е от Пентагона.

— Ричър, това е генерал Мийд — представи го Джоди.

— От военното министерство — добави Ричър.

Възрастният го погледна изненадано.

— Познаваме ли се?

Ричър поклати глава.

— Не, но бях сигурен, че някой от вас ще се появи веднага щом дойда на себе си.

Мийд се усмихна.

— Така е. Буквално бяхме обсадили болницата. С две думи, искаме да си мълчите за случилото се с Карл Алън.

— Няма начин — отвърна Ричър.

Мийд се усмихна. Чакаше. Беше достатъчно опитен военен бюрократ, за да знае стъпките. Лион някога казваше: Нещо срещу нищо, такова чудо няма.

— Семейство Хоби — продължи Ричър. — Качете ги на един самолет за Вашингтон, първа класа, настанете ги в хотел с пет звезди, покажете им, че името на сина им е записано на Стената, и се постарайте през цялото време, докато гледат, край тях да има офицери с парадни униформи, които да козируват до побъркване. Само при това положение ще мълча.

Мийд кимна.

— Ще стане — каза той, надигна се и излезе.

Джоди седна на леглото.

— Кажи ми какво стана с полицията — настоя той. — Ще трябва ли да ме разпитват?

Джоди поклати глава.

— Алън уби двама полицаи. Ако живееш на територията на Ню Йорк, никога повече, до края на живота ти, няма да те глобят за неправилно паркиране. Беше самозащита и всичко е наред.

— Ами пистолетът? Беше незаконен.

— Собственост на Алън. Ти го изби от ръката му пред очите на цяла стая свидетели.

Ричър кимна замислено. Отново си спомни пръските кръв и кости, когато го застреля. Добър изстрел.