Сигнал за опасност

издържат дълго. Трепереше. Чакай. Просто чакай. Китката на Алън се изви напред. Видя движението. Беше много бързо. Видя черната дупка на цевта. Не беше опряна в тялото й. Изведнъж Джоди наведе рязко глава, а Ричър вдигна пистолета, почти към целта, преди Алън да стреля. На няколко сантиметра. Това бе всичко. Няколко скапани сантиметра. Бързо, каза си, но не достатъчно. Видя как ударникът на револвера щраква напред, после как от черната дупка разцъфва огнено цвете. Сякаш го блъсна локомотив. Не чу гърмежа — толкова силен бе ударът в гърдите му. Като от гигантски чук, голям колкото планета. Оглуши го. Отряза сетивата му отвътре. Нямаше болка. Никаква. Просто някакъв огромен студ там, в гърдите, и тих вакуум, пълен покой в главата. Концентрира се за част от секундата и напрегна сили, за да остане на крака достатъчно дълго, колкото да види пламъчето в предния край на заглушителя. После леко премести поглед и видя как главата на Алън се пръсва. Във въздуха се разлетяха кости и мозък, и кръв, еднометров облак, който се стелеше като мъгла. Мъртъв ли е вече? Зачуди се. След това си отговори сам: Няма начин, трябва да е. После се предаде и започна да пропада в черна тъмнина, бездна, която продължаваше безкрайно и не стигаше никъде.

18

Знаеше, че умира, защото към него се приближаваха лица, които познаваше. Идваха едно след друго на дълга върволица, без край, по едно или две заедно, и сред тях нямаше непознати. Бе чувал, че умирането е нещо подобно. Животът ти трябва да премине пред очите като филмова лента. Всички го казваха. Сега му се случваше. Значи щеше да умре.

Реши, че краят ще дойде, когато лицата изчезнат. Питаше се кое ли ще бъде последното. Имаше неколцина кандидати. Питаше се кой определяше реда. Чие беше това решение. Чувстваше се донякъде раздразнен, че не го питат. А и какво щеше да стане след това? Какво щеше да стане, след като изчезнеше и последното лице?

Нещо обаче дълбоко не беше наред. Появи се физиономия, която не бе виждал никога. Едва тогава осъзна, че всъщност армията командва парада. Нямаше как иначе. Само армията можеше да допусне лице, което не бе виждал никога. Напълно непознато, появило се не когато трябва, не където трябва. Имаше чувството, че е прав. По-голямата част от живота си бе прекарал под контрола на армията. Струваше му се логично тъкмо военните да организират последната част, финала. А и една-единствена грешка можеше да бъде простена.

Само че този тип го докосваше. Удряше го. Причиняваше му болка. Изведнъж разбра, че парадът е свършил, преди да се появи този. Той не беше част от парада. Бе дошъл след него. Може би бе дошъл, за да го довърши? Да, явно беше това. А как иначе? Този човек беше дошъл, за да се погрижи да умре по разписанието. Парадът бе приключил, а армията не можеше да допусне точно той да го надживее. Защо иначе ще си правят труд да устройват цял парад, ако след това ще го оставят да живее? Беше безсмислено. Абсолютно излишно. Щеше да представлява сериозен пропуск в процедурите. Опита се да си припомни кой се бе появил преди последния човек. Предпоследното лице, което всъщност беше последно. Не помнеше. Не бе внимавал. Отпусна се и умря, преди да си спомни.

Беше мъртъв, но все още мислеше. Това нормално ли беше? Това ли беше животът след смъртта? В продължение на трийсет и девет години бе смятал, че няма задгробен живот. Някои бяха съгласни с него, други спореха. Той винаги бе настоявал на своето. А сега беше попаднал точно в задгробния живот. Някой щеше да дойде и да му се присмее — Казвах ли ти? Непременно. Самият той не би оставил някого на мира, ако е бил толкова заблуден. Поне щеше да му натрие носа приятелски.

Видя Джоди Гарбър. Тя щеше да му обясни. Не, не беше възможно. Тя не беше мъртва. Само мъртвец би могъл да ти крещи в отвъдното, нали? Жив човек не би могъл. Очевидно. Живите не бяха в отвъдното. А Джоди Гарбър беше жива. Беше се погрижил да е така. В това беше цялата работа. А беше сигурен, че с нея никога не е обсъждал задгробния живот. Или го бе правил? Може би преди много години, когато все още беше малка? Във всеки случай това беше Джоди Гарбър. И се канеше да му каже нещо. Седна пред него и прибра косата зад ушите си. Дълга руса коса, малки уши.

— Здрасти, Ричър — каза му тя.

Нейният глас. Без съмнение. Няма грешка. Значи може би и тя бе мъртва. Може би след автомобилна катастрофа. Каква ирония на съдбата! Може би я е блъснал някой камион на Бродуей, когато се е прибирала у дома от Световния търговски център.

— Ей, Джоди — обади се той.

Усмихна му се. Имаше контакт. Значи наистина беше умряла. Само един мъртвец може да чуе гласа на друг мъртвец. Все пак трябваше да разбере.

— Къде сме? — попита я.

— В „Сейнт Винсънт“. Светията, нали знаеш?

Беше чувал за свети Петър. Онзи, който стои пред портите. Беше го виждал на картинки. Или на карикатури. Беше старец с дълга роба и с брада. Стоеше на нещо като амвон и задаваше въпроси — защо трябва да те пусне вътре. Само че не помнеше свети Петър да му е задавал каквито и да било въпроси. Може би щеше да стане малко по-късно.

А кой беше свети Винсънт? Може би този, който отговаряше за мястото, където изчакваш въпросите на свети Петър? Нещо като подготвителен лагер. Нещо като Форт Дикс. Е, подготвителният лагер нямаше да е проблем за него — това беше най-лесната част от службата му. Би могъл да го преживее още веднъж. Но все пак се ядосваше. Беше станал майор в края на краищата. Беше звезда. Имаше медали. Защо ще го изпращат пак в тренировъчен лагер?

И защо Джоди беше там? Би трябвало да е жива. Даде си сметка, че лявата му ръка е свита в юмрук. Беше ядосан. Много. Беше спасил живота й, защото я обичаше. Защо сега беше мъртва!? Какво, по дяволите, ставаше? Опита се да се надигне. Нещо го притискаше и му пречеше. Какво беше това? Или щяха да му обяснят, или някой щеше да си изпати.

— Успокой се — каза му Джоди.

— Искам да видя свети Винсънт — отвърна той. — Искам да го видя веднага. Кажи му да довлече жалкия си задник в тази стая най-късно след пет минути, или ще се ядосам сериозно.

Джоди го погледна и кимна.

— Добре — съгласи се тя.

После се обърна на другата страна и стана. Скри се от погледа му и той се отпусна. Това не беше никакъв тренировъчен лагер. Беше твърде тихо, възглавниците бяха меки.

Когато се замислеше за това, струваше му се, че би трябвало да се ужаси. Но не се бе ужасил. Стаята просто се появи на фокус и той видя обзавеждането, блестящото оборудване. Болница, помисли си. Престана да е мъртъв и отново стана жив с безразличното свиване на рамене, с което човек, който има много работа, осъзнава, че е сгрешил датата.

Стаята беше огряна от слънце. Обърна глава и видя, че има прозорец. Джоди седеше до него на стол и четеше книга. Той я наблюдаваше със стаен дъх. Косата й беше чиста и блестеше. Падаше назад върху раменете и тя си играеше с един кичур. Беше с жълта рокля без ръкави. Раменете й бяха загорели от слънцето. Виждаше малките издатини на костите отдолу. Ръцете й бяха дълги и слаби. Седеше с кръстосани крака. Беше със светлокафяви мокасини в тон с роклята.

— Хей, Джоди — извика той.

Тя се обърна и го погледна. Потърси нещо в лицето му, откри го и се усмихна.

— Хей ти — отвърна тя. Остави книгата и стана. Направи три крачки, наведе се и го целуна нежно по устните.

— Свети Винсънт — добави той. — Ти ми каза, но бях объркан.

Джоди кимна.

— Бяха те натъпкали с морфин. До козирката. Това количество щеше да стигне за всички наркомани в Ню Йорк.