срещу дясната му ръка с куката, която все още я стискаше през кръста. Мяташе се наляво, надясно, хаотично. Ричър не можеше да стреля. В лявото му око се стичаше кръв. Челото му пулсираше и кървеше. Затвори го, защото престана да вижда с него, и примижа с другото. Блестящият револвер се вдигна нагоре и цевта му се заби в хълбока на Джоди. Тя изпъшка и престана да се движи, а физиономията на сакатия се появи иззад главата й злокобно усмихната.
— Пусни пистолета, задник — изпъшка той.
Ричър не реагира. Щаерът бе все така насочен към кривата усмивка. Едното му око беше затворено, болката блъскаше в главата му.
— Ще я застрелям — просъска сакатият.
— След това аз ще застрелям теб — отвърна Ричър. — Ако тя умре, умираш и ти.
Онзи го изгледа втренчено, после кимна.
— Патова ситуация.
Ричър кимна в отговор. Така изглеждаше. Тръсна глава, за да я проясни, но това само засили болката. Патова ситуация. И да стреляше пръв, онзи би могъл да натисне спусъка, дори и в предсмъртен гърч. Рискът беше неоправдано голям. Без да сваля пистолета, Ричър постепенно се изправи, измъкна ризата от колана си и с края й избърса кръвта от лявото си око, без да изпуска противника си от поглед. Той също се изправи и дръпна Джоди със себе си. Тя се опита да се дръпне встрани, за да намали натиска на револвера, но сакатият я стискаше достатъчно здраво. Дори извъртя леко куката и върхът се впи в кожата й.
— Значи трябва да се споразумеем — каза той.
Ричър избърса окото си с края на ризата. Не отговори. Болката в главата му ставаше все по-непоносима. Режеща, смазваща. Постепенно осъзнаваше, че е пострадал много сериозно.
— Трябва да се споразумеем — повтори онзи.
— Няма начин — отвърна Ричър.
Онзи завъртя куката и притисна дулото на пистолета малко по-силно. Джоди изохка. Оръжието беше „Смит и Уесън“, модел 60. Двусантиметрова цев, неръждаема стомана, 38-и калибър, барабан с пет куршума. Малко оръжие, идеално за дамска чанта. Или за да го скриеш някъде по тялото си, без да бие на очи. Сакатият натискаше цевта толкова силно в хълбока на Джоди, че юмрукът му бе опрял в плътта й. Тя бе увиснала напред на ръката му. Косата й бе паднала върху лицето. Очите й бяха приковани в Ричър и това бяха най-хубавите очи, които някога бе виждал.
— Никой не казва „не“ на Виктор Хоби — изсъска сакатият.
Ричър продължаваше да се бори с болката, без да сваля пистолета от целта.
— Ти не си Виктор Хоби — каза той. — Ти си Карл Алън и си долен боклук.
Последва тишина. Болката пулсираше в главата му. Джоди го гледаше с недоумение.
— Ти не си Виктор Хоби — повтори Ричър. — Ти си Карл Алън.
Каза го натъртено и сакатият сякаш се сепна. Окопити се светкавично и задърпа Джоди назад, към вратата на кабинета. Ричър го последва, без да го изпуска от очи. Вътре имаше още хора. Видя затъмнени прозорци, мебели, русата жена с копринената рокля и двама мъже в костюми. Всички те го гледаха втренчено. Гледаха пистолета, заглушителя, челото му и кръвта, която се стичаше по ризата. След това тримата започнаха да се движат, машинално, като автомати, седнаха на канапетата, опряха длани на масата. Вдигнаха очи към него — в погледите им прочете надежда, страх, изненада.
— Лъжеш се — каза сакатият и задърпа Джоди назад, докато не застана зад най-далечното канапе. Ричър също продължи напред и застана точно срещу тях. Кръвта се стичаше по брадичката му и капеше по облегалката на канапето.
— Не се лъжа — каза той. — Ти си Карл Алън, роден на осемнайсети април четирийсет и девета година в едно спокойно предградие на Бостън. Нормално семейство, без кой знае какви перспективи. Получил си призовка през лятото на шейсет и осма. Редник, оценен по всички възможни показатели под средното ниво. Изпратен във Виетнам като пехотинец. Кашик. Войната променя хората и когато си попаднал там, си проявил всичките си способности. Започнал си с мошеничества. Продавал си наркотици, момичета и всичко, до което си успял да се докопаш с мръсните си ръце. Започнал си да даваш заеми и си бил жесток. Дълго време си живял като император, но после някой се е усетил, измъкнал те е от райския живот и те е изпратил във вътрешността. В джунглата, където е била истинската война. В гадна част, с гаден офицер, който ти се е качвал на главата. Това те е вбесило и при първа възможност си му видял сметката. Също и на сержанта. Само че войниците са те издали. Доста необичайно, нали? Изглежда, не си им бил любимец. Може би са ти дължали пари. Издали са те и от щаба са изпратили двама военни полицаи, Гънстън и Забрински, за да те арестуват. Ще отречеш ли?
Онзи не каза нищо. Ричър преглътна. Главата го болеше жестоко. Болката се промъкваше все по- дълбоко под раните. Истинска, сериозна болка.
— Дошли са с хеликоптер — продължи той. — Пилотирал го е един свестен младеж на име Каплан. На следващия ден се е върнал, за да ги вземе, вече като помощник-пилот на истински ас, Виктор Хоби. Гънстън и Забрински са те арестували и са чакали да ги приберат. Хеликоптерът на Хоби е излетял, но малко след това е бил улучен и е паднал на около четири мили от мястото. Целият екипаж е загинал заедно с двамата военни полицаи. Оцелял си единствено ти. Обгорял си и си загубил ръката си, но си останал жив, а зловещият ти мозък не е престанал да крои планове нито за миг. Разменил си табелата с името си с тази на първия, до когото си се добрал. Виктор Хоби. Взел си неговата и си оставил своята. Тогава Карл Алън е престанал да съществува заедно с криминалното си минало. Добрал си се до една полева болница и си ги убедил, че лекуват Хоби. Във всички медицински документи е вписано неговото име. После си убил един санитар и си избягал. Не си искал да се върнеш, защото си знаел, че веднага ще стане ясно, че не си Виктор Хоби. Щели са да разберат кой си и отново да затънеш в лайната. Решил си да изчезнеш. Нов живот под ново име. Чисто досие. Ще отречеш ли?
Алън стисна Джоди по-силно.
— Това са глупости — каза той.
Ричър поклати глава. Болката проблясваше в очите му като мълния.
— Не, не са. Наш Нюмън току-що идентифицира скелета на Виктор Хоби. В момента се намира в един ковчег в Хавай, а на шийните му прешлени е окачена табелата с твоето име.
— Глупости — повтори Алън.
— Зъбите — продължи Ричър. — Разпознал го е по зъбите. Родителите на Виктор Хоби са го водили на зъболекар цели трийсет и пет пъти, за да има здрави зъби. Всичко е добре документирано. Нюмън е прегледал щателно рентгеновите снимки и ги е сравнил с един от черепите. Всичко съвпада. Не може да има грешка.
Алън мълчеше.
— Крил си се успешно цели трийсет години — продължи Ричър. — Докато старците на Хоби не са решили да вдигнат шум и да изпратят някого по следите на сина си. Вече не можеш да се криеш, защото ще трябва да отговаряш за постъпките си. Пред мен.
Алън изсумтя подигравателно. От гримасата здравата част на лицето му стана зловеща като обгорената.
— Защо ще отговарям пред теб?
Ричър премигна, за да прогони капка кръв от окото си. Пистолетът в ръката му не трепваше.
— Поради много причини — отговори той. — Аз съм тук като представител на много хора. Като Виктор Труман Хоби например. Той е бил герой, но е отписан като дезертьор. Родителите му са страдали цели трийсет години. Тук съм и от тяхно име. И от името на Гънстън и Забрински. И двамата са били лейтенанти от военната полиция, и двамата са били по на двайсет и четири. На двайсет и четири и аз бях лейтенант от военната полиция. Те са били убити заради гадостите, които си направил. Смятай, че си имаш работа с тях. Заради боклук като теб са умрели свестни хора. Затова ще отговаряш пред мен.
Алън го гледаше безизразно. Придърпа Джоди към себе си, за да я намести точно отпред, после заби куката още по-силно и кимна едва забележимо.
— Добре, бях Карл Алън — каза той след малко. — Вече няма значение. Бях Карл Алън, а после станах Виктор Хоби. Бях Виктор Хоби много дълго, по-дълго, отколкото бях Алън. Сега, струва ми се, и това свърши. Сега ще стана Джак Ричър.
— Какво?
