Сигнал за опасност

трябва. Къри нямаше шанс да го направи както трябва. Никакъв. Държаха го на прицел с две мощни оръжия. Не съществуваше вариант да успее. Ако скочеше през масата към Тони, щеше да получи куршум в гърдите, преди да е изминал и половината разстояние, а може би и още един от пушката, която заедно с него щеше да убие и семейство Стоун. Ако скочеше към Хоби, имаше шанс Тони да не стреля, за да не улучи шефа си, но самият Хоби със сигурност щеше да натисне спусъка и да го разкъса на парчета, а тя щеше да е на една линия с Къри. Едно от другите правила на Лион гласеше: Когато няма надежда, няма надежда и не бива да се заблуждаваш, че не е така.

— Чакай — прошепна тя пак.

Къри кимна едва забележимо и Джоди видя, че мускулите му се отпускат. Чакаха. Тя гледаше килима под масата и се бореше с болката. Изкълченото й рамо я измъчваше под тежестта на собственото й тяло. Сви пръсти и се подпря на юмруците си. Чуваше дишането на Мерилин Стоун точно пред себе си. Изглеждаше съкрушена. Беше опряла глава странично върху ръцете си и бе затворила очи. Слънчевите лъчи вече не бяха успоредни на ръбовете. Приближаваха към нейните ръце.

— Защо, по дяволите, се мотае оня? — промърмори Хоби. — Колко време му е нужно, за да направи чаша кафе?

Тони го погледна, но не отговори. Държеше пистолета насочен напред, но като че ли най-много удостояваше с вниманието си Къри. Джоди разтвори ръце и отново се опря на длани. Главата й пулсираше — имаше чувството, че ще се пръсне. Хоби вдигна пушката и опря цевта върху облегалката на канапето пред себе си. Вдигна куката и разтри белезите си.

— По дяволите! — изруга той. — Колко още ще се бави? Отиди да му помогнеш, хайде.

Джоди си даде сметка, че говори на нея.

— Аз?

— Защо не? Можеш да свършиш нещо полезно. Правенето на кафе е женска работа в края на краищата.

Тя се поколеба.

— Не знам къде е — отвърна.

— Ще ти покажа.

Гледаше я, чакаше. Тя кимна, зарадвана от възможността да се раздвижи. Подпря се на ръце и стана. Олюля се и удари прасеца си в ръба на масата. Мина през линията на прицела на Тони. Пистолетът му отблизо изглеждаше огромен, брутален. Цевта му проследи движението й чак до вратата. Там слънчевите лъчи вече не достигаха до нея. Хоби мушна пушката под мишницата си и отвори вратата.

Първо провери външната врата, после телефона. Каза си го, докато вървеше нататък. Ако успееше да се измъкне в общия коридор, може би щеше да има шанс. Ако видеше, че няма да стане, оставаше бутонът за избиране на полицията. Трябваше да бутне слушалката от мястото й и да натисне бутона. Дори и да не успееше да каже каквото и да било, полицаите щяха да засекат откъде се е позвънило. Вратата или телефона. Реши първо да погледне към вратата, после телефона. Когато обаче излезе в приемната, не направи нито едното, нито другото. Хоби се закова на мястото си, а тя застана до него и също замря неподвижно. Видяха набития тип с черния костюм, който бе отишъл да прави кафе.

Беше по-нисък от Хоби и Тони, но по-широкоплещест. Лежеше по гръб, точно пред вратата на кабинета. Краката му бяха изпънати. Стъпалата сочеха навън. Главата му беше подпряна под прав ъгъл на няколко телефонни указателя. Очите му бяха широко отворени. Гледаха право напред, безжизнени. Лявата му ръка беше вдигната нагоре и назад и също беше подпряна върху някакви книги с разтворена длан — някаква пародия на поздрав. Дясната се спускаше надолу, леко раздалечена от тялото. Китката беше прерязана. Дланта лежеше на килима, на няколко сантиметра от маншета на ръкава, точно под права линия с ръката. Хоби издаде някакъв гърлен звук, изпусна пушката и се улови за вратата със здравата си ръка. Белезите му бяха все така розови, но останалата част от лицето му бе мъртвешки бледа.

17

Ричър бе получил името Джак от баща си, който беше обикновен янки от Ню Хемпшир и изпитваше ужас от всичко нетрадиционно. Онзи вторник, сутринта след раждането му, беше отишъл в родилното отделение с букет цветя и бе казал на жена си: „Ще го кръстим Джак.“ Без второ име — само Джак Ричър и това вече бе вписано в акта за раждане, защото по пътя се бе отбил при ротния си командир и го беше накарал да съобщи за раждането в американското посолство в Берлин. Бе се появил още един потомък на американски военен, служещ в чужбина.

Майка му не бе възразила. Обичаше аскетичните инстинкти на мъжа си, защото беше французойка, а аскетизмът беше по-характерен за Европа, отколкото за Америка. Беше открила огромната бездна между двата континента през десетилетията след войната. Богатството и излишествата в Америка нямаха нищо общо с бедна и изтощена Европа. Нейният янки обаче не се интересуваше от богатства. Изобщо. Обичаше простите, ясни неща и тя нямаше нищо против, дори когато се отнасяше до имената на бебетата й.

Беше нарекъл първородния им син Джо. Не Джоузеф, а Джо. И пак без второ име. Тя обичаше детето, разбира се, но й бе трудно да преглътне името. Беше много кратко и грубо, а и звукът „дж“ в началото й създаваше трудности заради френския й акцент. Произнасяше го като „ж“. Наричаше сина си Жо. „Джак“ беше много по-добре. Произнасяше го като „Жак“, което бе често срещано френско име. Английският еквивалент беше Джеймс и за нея вторият й син беше Джеймс.

Никой никога обаче не го наричаше с първото му име. Едва ли някой би могъл да го обясни, но откакто се помнеше, Джо за всички беше Джо, а той бе Ричър. Включително и за майка им. И тя не знаеше защо. Често се показваше на прозореца на служебното жилище и викаше след тях: „Жо, забравихте си закуската! Елате с Ричър да я вземете!“ И двете момчета се връщаха у дома, за да вземат нещо за хапване.

Същото се получи и в училище. Това беше и първият му спомен оттам. Беше трудолюбиво, сериозно момче и винаги го бе озадачавал фактът, че имената му са наопаки. Имената на брат му винаги бяха в нормален порядък — първо първото, после второто. Неговите не бяха така. Другите деца в игрите винаги ги наричаха Джо и Ричър. Учителите също. Наричаха го Ричър дори и в детската градина. И някак си това бе останало. Като син на военен бе сменил десетки училища. Още в самото начало навсякъде, на съвсем нови места, съвсем нови учители му казваха: „Ричър, ела тук.“

Свикна с това бързо и нямаше нищо против да изживее живота си само с второто си име. Открай време беше Ричър за всички и щеше да бъде така и занапред. Първото момиче, което му бе харесало, го бе попитало как се казва. Той бе отговорил „Ричър“ без никакво колебание. Всички жени в живота му го бяха наричали така. Без изключение. Джоди също. Когато я видя за първи път след толкова години, застанал на стъпалата в двора на Лион, тя му бе казала „Здравей, Ричър.“ Дори и след петнайсет дълги години помнеше как го наричат.

Сега по телефона обаче тя не каза „Здравей, Ричър“. Нарече го Джак. Това прозвуча като сирена в главата му. Бе го попитала къде е и гласът й беше толкова напрегнат, че се бе изплашил и в първия момент не бе успял да разбере. Джоди имаше проблеми. Сериозни проблеми, но бе дъщеря на Лион и бе достатъчно умна, за да намери начин да го предупреди.

Това беше предупреждение. Бойно предупреждение. Той присви очи, прогони страховете и се зае за работа. Първото нещо, което направи, беше да я излъже. Сраженията се водят в пространството и времето от противостоящи сили. Като огромна четириизмерна диаграма. Първа стъпка — заблуди противника. Накарай го да си мисли, че диаграмата ти има съвсем друга форма. Предполагаш, че всички комуникации са разсекретени и ги използваш, за да сееш лъжи и измами. За да си купиш преимущества.

Не беше в Сейнт Луис. Защо да ходи там? Защо, след като имаше телефони, а и вече бе установил контакт с Конрад? Обади му се от тротоара на Гринич Авеню, каза му от какво има нужда и Конрад му позвъни точно три минути след това, защото папката, която му бе поискал, се намираше в самото начало, в секция „А“. Конрад започна да чете каквото искаше да чуе, още там, сред пешеходците на тротоара, а десетина минути след това Ричър прекъсна линията. Вече знаеше всичко.

После подкара джипа на юг, по Седмо Авеню, и го остави в един подземен гараж на една пресечка от Световния търговски център. Забърза към южния небостъргач и когато Джоди се обади, вече беше във фоайето и разговаряше с човек от охраната. Бе чула неговия глас. Ричър разбра, че е в опасност, и се