Сигнал за опасност

бедрата си.

— Готов ли си? — попита тя.

Честър сви рамене.

— За какво? Ти готова ли си?

— Аз съм готова — отговори Мерилин.

Шофьорът на „Спенсър, Гътман, Рикър и Талбът“ беше съпруг на една от секретарките с най-дълъг стаж във фирмата. Преди това беше чиновник някъде, но не беше успял да оцелее след сливането на фирмата си с по-алчен конкурент. Останал без работа на петдесет и девет, без никаква сериозна квалификация и перспективи, той бе вложил парите от еднократната помощ при уволнението в един линкълн на старо, а жена му бе написала предложение, според което излизаше, че за фирмата ще е по-евтино, ако го назначи като шофьор на цял работен ден, вместо да плаща за таксита и автомобили под наем. Съдружниците се бяха престорили, че не забелязват грешките в изчисленията й, и го бяха назначили колкото за собствено удобство, толкова и за да направят добро. И така, когато Джоди слезе с асансьора в гаража, шофьорът я чакаше в колата, а двигателят работеше. Тя се наведе към предното стъкло и той го отвори.

— Нали знаеш къде отиваме?

Той кимна и потупа с длан бележника до него, на предната седалка.

— Готов съм — отговори.

Тя се качи отзад. По природа беше демократична натура и би предпочела да се вози на предната седалка до него, но той настояваше пътниците да сядат отзад. Така му се струваше по-официално. Беше чувствителен възрастен човек и бе доловил, че в назначаването му има доза благотворителност. Смяташе, че ако се държи на положение, ще го възприемат по-добре. Винаги беше с тъмен костюм и шофьорска фуражка, която бе купил някъде из Бруклин.

Когато се увери, че Джоди се е настанила, той включи на скорост и подкара колата нагоре по рампата към улицата. Изходът беше отзад, така че най-напред излезе на Бродуей и след няколко ловки маневри успя се престрои, за да свие по Тринити Стрийт. После сви още веднъж и приближи Световния търговски център от юг. Покрай църквата „Тринити“ имаше задръстване, защото две от платната за движение бяха запушени от полицейски паяк, спрял до обикновена полицейска кола. Около нея се въртяха ченгета и надничаха през прозорците, сякаш нещо им убягваше. Мина покрай паяка и ускори, а след малко спря пред входа на небостъргача и се загледа напред, сякаш виждаше високата сграда. Не изгаси двигателя.

— Ще ви чакам тук — каза той.

Джоди слезе от колата и спря за миг на тротоара. Площадът беше широк и пълен с хора — беше два без две минути и служителите от околните офиси се прибираха от обяд. Трябваше да се появи на обществено място, без Ричър да я наблюдава за първи път, откакто бе започнала тази лудост. Тя се озърна и се присъедини към група забързани хора, които се бяха насочили към входа на южния небостъргач.

В папката беше записано, че офисът е на осемдесет и осмия етаж. Нареди се на опашката за експресния асансьор зад някакъв немного висок мъж в черен костюм, който не му беше по мярка. Носеше евтино куфарче, покрито с кафява пластмаса, щампована така, че да прилича на крокодилска кожа. Джоди влезе в асансьора след него. Кабината беше пълна и хората казваха за кой етаж са на жената, която беше най- близо до бутоните. Мъжът с лошия костюм каза „осемдесет и осем“ и Джоди си замълча.

Кабината спираше на повечето етажи от зоната си и хората постепенно намаляха. Изкачваха се бавно. Кабината спря на осемдесет и осмия етаж точно в два. Джоди излезе. Мъжът с лошия костюм слезе след нея. Попаднаха в пуст коридор. Еднакви затворени врати, водещи към офиси. Джоди тръгна в едната посока, мъжът тръгна в другата. И двамата гледаха табелките до вратите, за да открият тази, която им бе нужна. Срещнаха се отново пред една табела, на която пишеше „Кейман Корпорит Тръст“. В горния край на вратата имаше малко прозорче от армирано стъкло. Джоди надникна през него, а мъжът протегна ръка покрай нея и отвори вратата.

— Може би идваме за една и съща среща? — подхвърли Джоди с изненада.

Влязоха в приемна с дървена ламперия. Миришеше на офис — топли химикали от копирни машини, кафе. Мъжът се обърна и кимна.

— Предполагам, че е така.

Без да спира, тя му протегна ръка и се представи:

— Аз съм Джоди Джейкъб от „Спенсър, Гътман“. За кредитора.

Онзи продължи да крачи гърбом, прехвърли куфарчето в лявата си ръка и се ръкува.

— Аз съм Дейвид Форстър — каза той. — „Форстър и Ейбълстайн“.

Вече бяха пред преградата. Джоди вдигна глава и го изгледа.

— Не, не сте — отвърна тя спокойно. — Познавам Дейвид много добре.

Мъжът изведнъж застана нащрек. Приемната притихна. Джоди се обърна на другата страна и видя онзи, когото за последен път беше видяла да виси на вратата на бравадата й, когато Ричър се опитваше да измъкне колата от катастрофата на Бродуей.

Седеше зад преградата абсолютно спокойно и я гледаше право в очите.

Лявата му ръка помръдна и натисна някакъв бутон. В тишината чу някакво щракване откъм входната врата. След това помръдна дясната му ръка. Плъзна се надолу празна и след миг се появи отново, стиснала пистолет. Сивкав метал, дълга, дебела цев, метална ръкохватка. Мъжът с лошия костюм пусна пластмасовото си куфарче и вдигна ръце във въздуха. Джоди се втренчи в оръжието и си помисли: Но това е ловджийска пушка.

Този, който я държеше, отново помръдна с лявата си ръка и натисна друг бутон. Вратата към вътрешния кабинет се отвори. На прага се появи онзи, който бе блъснал джипа в колата й. В ръката си държеше пистолет. Джоди бе виждала такива по филмите. Беше автоматичен. На екрана тези гърмяха силно и отпращаха улучения на два-три метра назад. Шофьорът на черния джип го държеше, без да трепне, насочен някъде между нея и мъжа с лошия костюм, сякаш беше готов всеки момент да стреля в едната или другата посока.

Онзи, който държеше пушката, излезе иззад преградата, мина покрай Джоди, застана зад другия и заби цевта в бъбреците му Чу се твърд звук, удар на метал в метал, приглушен от плат. Мъжът с пушката бръкна под сакото и извади голям хромиран револвер. Вдигна го нагоре като веществено доказателство.

— Необикновен аксесоар за един адвокат, нали? — подхвърли мъжът край вратата.

— Той не е адвокат — обади се другият. — Жената каза, че познава Дейвид Форстър много добре и този тук не е той.

Онзи край вратата кимна.

— Казвам се Тони — представи се той. — Моля влезте вътре. И двамата.

Отстъпи встрани и насочи пистолета към Джоди, а другият блъсна мъжа, който твърдеше, че е Форстър, през отворената врата. После махна леко с пистолета и Джоди почувства, че върви към него. Когато се изравни с него, той вдигна ръка и я бутна вътре с широко отворена длан. Тя се спъна, но успя да запази равновесие. Вътре видя просторен квадратен кабинет. През щорите на прозорците проникваше слаба светлина. Пред масивното бюро бяха подредени три еднакви канапета, върху малките масички бяха поставени лампи. На лявото канапе седяха двама души. Мъж и жена. Мъжът беше с безупречен костюм и вратовръзка. Жената беше с изпомачкана копринена рокля като за излизане. Мъжът гледаше безизразно. Жената гледаше ужасено.

Зад бюрото имаше още един мъж, седнал на кожен стол. Беше на около петдесет и пет години. Джоди се втренчи в него. Лицето му беше разделено приблизително на две сякаш от произволна неравна линия, като географска карта. От дясната страна имаше нормална, прорязана от бръчки кожа и изтъняваща сива коса. Лявата беше покрита с обгоряла тъкан, розова, груба и лъщяща като недовършен пластмасов модел на глава на чудовище. Белегът се простираше също и над окото — клепачът приличаше на топка розова пихтия.

Беше в елегантен костюм, имаше широки рамене. Лявата му ръка бе отпусната върху плота на бюрото — белеещ се като сняг в полумрака маншет, добре поддържана ръка, пръсти, потропващи в недоловим ритъм. Дясната му ръка също беше върху бюрото, но ръкавът на сакото и белият маншет в долния край бяха плоски, празни. Вътре нямаше ръка. От ръкава излизаше обикновена стоманена кука. Беше елегантно заоблена и излъскана, като миниатюрен вариант на скулптура от обществен парк.