Сигнал за опасност

кариес“. Само така можеше да се избегнат грешките. Проста логика. Един здрав зъб би могъл да се разболее, докато една пломба не би могла да изчезне. Погледна рентгеновите снимки и срещу „разстояния“ записа „равни“. Срещу „размер“ също записа „равни“. Не попълни останалата част от въпросника. Някои заболявания си личаха по скелета, но не грип, настинка или бронхит.

Прегледа въпросника още веднъж и точно в седем стартира търсенето в базата данни. Твърдият диск зачурулика в тихата лаборатория и машината заработи търпеливо и усърдно.

Приземиха се десет минути по-рано от разписанието, малко преди пладне източно време. Снишиха се над блестящите води на Залива, после се насочиха на изток, кацнаха и бавно приближиха терминала. Джоди свери часовника си и стана още преди самолетът да е спрял, което беше нарушение, но не ти се карат, ако си в първа класа.

— Да вървим — каза тя. — Наистина нямам време.

Наложи се да почакат пред вратата, докато отворят. Ричър взе чантата й и двамата забързаха навън.

Линкълнът ги чакаше на краткосрочния паркинг — голям, черен, биещ на очи, и освен това трябваше да платят петдесет и осем от доларите на Ратър, за да излязат.

— Имам ли време за душ? — попита Джоди сама себе си.

В отговор Ричър подкара по-бързо, отколкото е позволено, по Ван Уик. Магистралата беше свободна и стигнаха до Манхатън само двайсет минути след кацането, а до Бродуей след трийсет.

— Въпреки всичко ще проверя — каза Ричър. — Дори и с риска да не вземеш душ.

— Добре, но побързай — настоя Джоди.

Задоволи се да спре край бордюра пред сградата и да погледне фоайето — нямаше жива душа. Оставиха колата, качиха се до петия етаж и слязоха по аварийното стълбище до четвъртия. Сградата беше тиха и спокойна. Завариха апартамента така, както го бяха оставили. Копието на Мондриан сякаш излъчваше мека светлина. Дванайсет и половина.

— Десет минути — каза Джоди. — След това ще ме закараш до офиса, нали?

— Как ще стигнеш до мястото на срещата? — попита той.

— Имаме служебна кола и шофьор. Ще ме закара.

Изтича през всекидневната към спалнята, като по пътя започна да се съблича.

— Искаш ли да хапнеш? — извика Ричър.

— Няма време — отговори тя.

Прекара пет минути под душа и пет минути пред гардероба. Появи се с тъмносива пола и подходящо сако.

— Намери куфарчето ми! — извика му тя, после среса косата си и я изсуши със сешоара. Сведе грима до очната линия и червилото, провери резултата в огледалото и изтича обратно във всекидневната. Ричър беше намерил куфарчето й и я чакаше. След малко слязоха долу, при колата.

— Ето ти ключовете — каза Джоди, — за да се прибереш тук после. Ще ти се обадя от офиса, за да дойдеш да ме вземеш.

Стигнаха до площада пред офиса за седем минути. Джоди слезе от колата в един без пет.

— Желая ти успех — подвикна Ричър след нея. — Дай им да разберат!

Тя му махна и хукна към въртящата се врата. Хората от охраната я видяха и й кимнаха. Стигна до кабинета си преди един часа. Секретарят й влезе след нея с тънка папка в ръка.

— Ето, заповядай — каза той тържествено.

Джоди отвори папката и прелисти набързо осемте листа вътре.

— Какво е това, по дяволите?

— Предизвика вълнение на заседанието на съдружниците — отвърна секретарят.

Джоди прелисти страниците отзад напред.

— Не виждам защо — каза тя. — И сумата е нищожна.

— Това обаче не е същественото — отвърна секретарят.

— Кое тогава е важното?

— Наета си от кредитора. Не от този, който дължи парите. Това е защитен ход, нали? Защото хората говорят. Кредиторът е наясно, че ако си на страната на този, който му дължи пари, ще си има сериозни неприятности. Затова те нае предварително, за да не допусне това да се случи. Което означава, че вече си известна. Тъкмо този факт развълнува съдружниците толкова много. Вече си звезда, мисис Джоди Джейкъб.

16

Ричър се върна бавно до сградата на Джоди, спусна колата в подземния гараж, паркира на мястото й и изгаси двигателя. Не се качи горе в апартамента. Върна се по рампата и излезе на улицата, после тръгна на север, по слънчевата улица към еспресо бара на следващата пряка. Накара бармана да направи четири дози в пластмасова чаша и седна на масата, на която бе седяла Джоди, докато той бе проверявал апартамента вечерта след завръщането си от Брайтън. Бе дошъл от Бродуей и я бе заварил на това място да гледа фалшивата снимка на Ратър. Седна на стола, на който бе седяла тя, духна пяната на еспресото, вдъхна аромата му и отпи.

Какво да каже на старците? Единствената човешка постъпка, която му идваше наум, беше да отиде при тях и да не им каже абсолютно нищо. Просто да им обясни, че е ударил на камък. Да ги остави в пълно неведение. Това би било милостива постъпка. Да отиде при тях, да се опита да ги утеши, после да опише дългото и безплодно ровене в миналото, в една история, която не води доникъде. След това да ги помоли да се примирят с факта, че синът им отдавна е умрял, и също така да ги помоли да разберат, че никой никога няма да е в състояние да им разкаже как и кога е станало това. После да изчезне и да ги остави да изживеят остатъка от дните си с достойнството, което могат да намерят във факта, че са двама от десетките милиони родители, дали децата си на нощта и мъглите, върлували през това злокобно столетие.

Продължи да пие кафето, стиснал лявата си ръка в юмрук на масата пред себе си. Щеше да ги излъже, но от състрадание. Нямаше голям опит със състраданието. Това беше добродетел, която винаги бе минавала някак успоредно на живота му. Никога не бе смятана за нещо важно. Никога не му се бе падало задължението да съобщи лошата новина на нечии близки. Някои от познатите му бяха правили това. След Персийския залив бяха организирани специални звена за това — старши офицер от съответната част заедно с военен полицай обикалят домовете на сполетените от бедата семейства, за да съобщят новината, която самата им поява вече е обявила. Предполагаше, че при такова задължение състраданието е нещо много съществено, но неговата собствена кариера бе далеч от подобни неща — там всичко беше ясно и просто: или е станало, или не е станало, или е добро, или е лошо, или е законно, или е незаконно. Сега, две години след като бе напуснал, състраданието изведнъж се бе превърнало във фактор в живота му. И заради него щеше да излъже.

Всъщност щеше да открие Виктор Хоби. Отпусна лявата си ръка и докосна през ризата опърления белег на гърдите си. Имаше да урежда сметки. Вдигна чашата, докато не усети утайката, после хвърли чашата в едно кошче и излезе вън, на тротоара. Слънцето напичаше Бродуей почти отвесно. Почувства го на лицето си и тръгна към него по улицата, към апартамента на Джоди. Беше уморен. В самолета бе спал само четири часа. Четири часа за повече от денонощие. Спомни си как бе дръпнал облегалката на огромната седалка назад и как бе задрямал. И тогава мислеше за Хоби, както и сега. Виктор Хоби бе убил Костело, за да не бъде открит. В паметта му се появи Кристъл, стриптийзьорката от бара в Кий Уест. Не би трябвало да мисли за нея. Само че й бе казал нещо в полутъмния бар. Беше само по памучна фланелка, без нищо отдолу. След това Джоди му бе казала нещо в кабинета на бащината си къща. Неговата къща. Каза му същото, което той бе казал на Кристъл. Той й каза: Сигурно е настъпил някого по мазола там, на север, създал е проблем на някого. Джоди бе казала: Сигурно е опитал да намери пряк път и е повдигнал камък, който не е трябвало да пипа.

Закова се на едно място на улицата и сърцето му се разтуптя като бясно. Лион. Костело. Лион и Костело заедно, разговарят. Костело бе отишъл в Гарисън и бе разговарял с Лион малко преди смъртта му. Лион му