втурна към експресния асансьор с пребледняло лице. Слезе на осемдесет и деветия етаж и спря за момент, за да овладее дишането си.
Намери аварийното стълбище и тръгна към долния етаж. Тук нямаше никакви декоративни елементи, само стъпала от гол бетон и метални парапети. Край вратите към коридорите имаше пожарогасители, над пожарогасителите имаше табла, зад чиито стъкла бяха сложени брадви, боядисани в червено. Имаше и големи табели, на които бе изписан етажът.
Излезе в коридора на осемдесет и осмия етаж. И тук беше тихо. Беше също толкова тесен, колкото и горният, със същото осветление, същите врати. Тръгна в погрешната посока, така че стигна до офиса на Кейман Корпорит Тръст най-накрая. Светла на цвят дъбова врата, табела с името, звънец. Опита да отвори вратата внимателно. Беше заключено. Приведе се и надникна през прозорчето. Видя нещо като приемна. Силна светлина, стилно обзавеждане. Вдясно имаше висок плот. Точно срещу него имаше друга врата. Беше затворена, в приемната нямаше никой. Вгледа се натам и гърлото му се сви от тревога.
Тя беше там, във вътрешния кабинет. Чувстваше го. Беше там сама, в плен, и се нуждаеше от него.
Отдръпна се от прозорчето и се огледа вляво и вдясно. Застана под крушката, която беше най-близо до вратата, протегна ръка нагоре и я развинти, докато угасна. Нагорещеното стъкло опари пръстите му. Пренебрегна болката и се върна пред вратата, за да провери пак — вътре беше много светло, коридорът вече беше тъмен. Виждаше се какво става в приемната, но отвътре не можеха да видят какво става в коридора. Много важна разлика. Изправи се и се ослуша.
Тогава вътрешната врата се отвори и в приемната излезе набит мъж. Затвори след себе си. Набит, с черен костюм. Позната физиономия. От бара в Кий Уест. От Гарисън. Там бе стрелял по него с беретата си. После бе увиснал на вратата на колата им на Бродуей. Прекоси приемната и се скри от погледа му. Ричър се приближи отново и огледа вътрешната врата през стъклото. Беше все така затворена. Почука леко на вратата. Онзи се приближи и надникна през прозорчето. Ричър се изправи и се приближи, така че да се вижда само кафявото му яке.
— Куриерска служба — каза той тихо.
В сградата имаше само офиси, беше тъмно, якето беше кафяво, така че набитият отвори. Ричър пристъпи напред, протегна ръка и го сграбчи за гърлото. Ако го направиш достатъчно бързо и достатъчно силно, ще парализираш гласните струни на противника, преди да успее и да гъкне. Стисна го и го измъкна навън, чак до площадката на стълбите, до противопожарното табло, после го блъсна с всички сили в стената и онзи се свлече със сподавено стенание.
— Време е да избираш — каза му Ричър. — Или ще ми помогнеш, или ще умреш.
Онзи тръсна глава, за да проясни мозъка си, и скочи напред. Ричър го изрита в гърдите, обърна го обратно, с едната си ръка го притисна към себе си, с другата улови брадичката му, изви я рязко и му счупи врата. Нямаше навик да пита повече от веднъж.
Един по-малко. Само че беше заминал, без да отговори на въпросите му, а в сражението информацията е всичко. Бе сигурен, че не са много, но можеше да са трима или петима, а далеч не бе все едно дали ще излезеш слепешката срещу двама, трима или петима противници. Замисли се за момент и погледът му се спря върху брадвата зад стъклото на противопожарното табло. Ако не разполагаш с информация, можеш да прибегнеш до нещо друго — някакъв приковаващ вниманието ход. Нещо, което да ги обърка и разтревожи. Нещо, което да ги накара да блокират.
Направи го колкото може по-тихо, после се увери, че в коридора няма никой, и замъкна трупа в приемната. Остави го на пода, точно срещу вратата, намести крайниците и главата му така, както смяташе, че трябва, после се скри зад преградата. Беше дълга към три метра, висока до гърдите. Извади от якето си пистолета със заглушителя и се приготви да чака.
Струваше му се, че ще чака дълго. Мокетът беше тънък, под него беше твърдият бетон, който потрепваше едва доловимо с вибрациите на гигантската сграда. Чуваше бученето на асансьорите, долавяше чаткането на изпънатите въжета, шума на климатиците и воя на вятъра. Мускулите му бяха напрегнати, готови за действие.
Чу стъпките секунда преди да чуе щракването на бравата. Разбра, че се е отворила вътрешната врата, защото се промени акустиката — изведнъж тясната приемна се бе съединила с по-просторно помещение. Чу два чифта стъпки, които спряха на прага, както очакваше. Чакаше. Когато покажеш на някого някаква ужасяваща гледка, нужни са около три секунди, за да се достигне максималният ефект. Знаеше го от опит. Поглеждат, виждат, мозъкът им отказва да го възприеме, поглеждат пак и едва тогава осъзнават. Цели три секунди от началото до края. Преброи мислено: едно, две, три, после пропълзя напред, с насочен пистолет.
Осъзна, че се е провалил. Мъжът с куката и обгорялата физиономия се стресна, изпусна оръжието си и се улови за вратата, но беше встрани и малко по-назад от Джоди. Нямаше начин да стреля, без да я нарани. Никакъв. Не и от положението, в което беше.
Обезобразеният започна да издава някакви гърлени звуци, Джоди гледаше втренчено надолу. На прага след тях се появи още един мъж — този, който ги бе блъснал на Бродуей. Спря зад Джоди и също се вторачи надолу. В дясната си ръка държеше берета. След миг направи крачка напред, мина покрай нея и застана по средата на стаята. Беше сам.
Ричър натисна спусъка, заглушителят изтрещя и главата на онзи се пръсна на парчета. Куршумът я улучи точно по средата. Наоколо се пръснаха парченца кости и кръв, стигнаха чак до тавана. Джоди замръзна на място, на сантиметри от онзи с куката. А той беше много бърз. По-бърз, отколкото би могло да се очаква от осакатен петдесетгодишен мъж. Наведе се с лявата ръка и грабна пушката от пода. С другата стисна Джоди през кръста. Куката блестеше върху плата на костюма й. Успя да направи всичко това още преди другият да се свлече на пода. Стисна Джоди през корема с всички сили и я дръпна назад. Изстрелът все още не беше заглъхнал.
— Колко са? — извика Ричър.
— Един, двама са мъртви — извика тя в отговор.
Значи този с куката беше сам, но пушката вече беше в ръката му. Вдигна я рязко и използва инерцията на движението, за да я зареди. Ричър беше наполовина извън прикритието на преградата и се опитваше да се изправи. Възможността за попадение беше съвсем малка, но мъжът с куката се възползва от нея — стреля ниско и преградата се пръсна на трески. Ричър успя да наведе глава, но тънки дървени иглички, сачми и парченца метал удариха едната страна на лицето му. Почувства го като удар с чук, от слепоочието до брадичката. Усети остра пареща болка — бе пострадал сериозно. Все едно да полетиш през прозореца и да паднеш надолу с главата. Претърколи се, а онзи задърпа Джоди към кабинета, като същевременно отново вдигна пушката. Ричър все още лежеше неподвижно на пода, а цевта вече се насочваше към него. Чувстваше челото си ледено и сковано. Болката беше ужасна. С безкрайно усилие насочи щаера право към Джоди. Сакатият се прикриваше зад нея. Ричър премести мерника малко вляво, после малко вдясно. Отново виждаше само нея. Онзи се прицели с пушката и пръстът му започна да се свива върху спусъка. Ричър не можеше да помръдне. Отвори широко очи, за да запечати лицето й в съзнанието си, преди да умре. Изведнъж зад тях се появи руса жена, която впи пръсти в гърба на сакатия и го задърпа, извади го от равновесие. Той се олюля, обърна се и замахна с цевта. Удари я и Ричър видя, че тя се свлече на пода.
После пушката отново се насочи към него, но този път Джоди започна да се съпротивлява и да се опитва да бутне ръката на похитителя си. Риташе и се гърчеше, за да се отскубне. Онзи се олюля, защото беше доста силна, после направи няколко крачки напред, в приемната, спъна се в крака на единия труп и падна заедно с Джоди. Отекна оглушителен трясък, разнесе се дим. Куршумът попадна в трупа и отново се разлетяха парченца кости и мъртва тъкан. Сакатият се надигна на колене, а Ричър го взе на прицел с пистолета си. Онзи пусна пушката, бръкна в джоба си и извади блестящ револвер с къса цев. Дръпна ударника назад с палец. Оръжието изщрака силно. Джоди не преставаше да се дърпа и да се съпротивлява
