хора. Тръгна нататък и мина покрай гаража. Застана в горния край на циментова стълба, с лице към задния двор и към реката, синя и ослепителна под лъчите на слънцето. На миля по-нататък, в маранята, се виждаше военната академия Уест Пойнт — ниска, сива.
Задният двор представляваше разчистено от дървета място на високия бряг. Беше покрит с груба, ниско окосена трева, по която се разхождаше внушителна тълпа от стотина души. Всички бяха облечени в черно, и мъжете, и жените — черни костюми и вратовръзки, черни блузи и обувки, — с изключение на неколцина офицери в пълна парадна униформа. Разговаряха тихо, сериозно, крепяха картонени чинийки и чаши вино, а в извивката на раменете им се долавяше тъга.
Погребение. Беше дошъл неканен на нечие погребение. Стоеше неловко, изпънат на височината, с дрехите, които бе намъкнал предния ден в Кий Уест — изпомачкана светложълта риза, без чорапи, протрити обувки, щръкнала във всички посоки изрусяла от слънцето коса, небръснат от един ден. Гледаше опечалените, а те изведнъж се смълчаха и се обърнаха към него, сякаш бе изпляскал с ръце. Бяха се вторачили в Ричър мълчаливо, питащо, а той стоеше пред тях с безизразно лице. Беше тихо. Нищо не помръдваше. Тогава една жена се раздвижи. Подаде чашата и чинийката на човека до себе си и тръгна напред.
Беше млада, може би на трийсет, облечена като останалите в строг черен костюм. Бледа и напрегната, но много красива. Болезнено красива. Слаба, висока, с дълги крака, обути в тъмни найлонови чорапи. Руса коса, дълга, без прическа, сини очи, тънки кости. Премина през ливадата и застана в подножието на стълбата, сякаш очакваше той да слезе при нея.
— Здравей, Ричър — поздрави го тя тихо.
Той се вгледа в нея. Тя го познаваше. И той я познаваше. Осъзна го внезапно, сякаш петнайсет години се изнизаха пред очите му като на филм, мигновено. Момичето се превърна в красива жена пред очите му за част от секундата. Гарбър. Името от пощенската кутия. Лион Гарбър, офицерът, под чието командване бе работил в продължение на години. Спомни си началото, когато се опознаваха на барбекю в задния двор, през горещите влажни нощи на Филипините. Слабичкото момиче, което ту изчезваше, ту се появяваше от сенките около мрачното офицерско жилище — достатъчно жена на петнайсет, за да е абсолютно пленителна, и достатъчно малка, за да е абсолютно забранена. Джоди, дъщерята на Гарбър. Единственото му дете. Светлината на живота му. Това бе Джоди Гарбър петнайсет години по-късно, пораснала и красива, която го очакваше да слезе по няколко циментови стъпала.
Той погледна още веднъж тълпата и слезе на моравата.
— Здравей, Ричър — каза тя отново.
Гласът й беше нисък и напрегнат. Тъжен, както и всичко наоколо.
— Здравей, Джоди — отвърна той.
След това му се прииска да попита кой е починал, но не беше в състояние да го направи така, че да не прозвучи безсърдечно или направо глупаво. Тя забеляза колебанието му и кимна.
— Татко — каза само.
— Кога? — попита той.
— Преди пет дни. Беше болен последните няколко месеца, но въпреки това стана внезапно. Неочаквано.
Ричър кимна замислено.
— Съжалявам — каза той.
Погледна към реката и стотината лица пред него се превърнаха в сто лица на Лион Гарбър. Нисък, солиден, силен мъж. Широката усмивка, която винаги се появяваше, когато беше щастлив, ядосан или изложен на опасност. Смел мъж, физически и душевно. Голям лидер. Честен, почтен, внимателен. Образец за Ричър през ужасно важните години, когато се формираше. Учител и покровител. Защитник. Бе направил невъзможното и бе повишил Ричър два пъти за година и половина — така го бе направил най-младия майор в мирно време, доколкото всички си спомняха. После бе разперил ръце и с усмивка бе отрекъл да има каквато и да било заслуга за последвалия му успех.
— Много съжалявам, Джоди.
Тя кимна мълчаливо.
— Просто не мога да повярвам — продължи той. — Не мога да го възприема. Видях го преди по-малко от година. Беше в добра форма. Бил е болен, така ли?
Джоди кимна, отново без да каже дума.
— А беше толкова силен.
Тя поклати тъжно глава.
— Беше, нали? Толкова силен.
— И не беше стар — добави той.
— На шейсет и четири.
— Какво се случи?
— Сърцето му — отвърна тя. — Най-накрая го повали. Нали си спомняш как непрекъснато се преструваше, че няма такова?
Ричър поклати глава.
— Най-голямото сърце, което някога съм виждал.
— Убедих се в това — каза тя. — Когато майка ми умря, с него станахме много близки приятели, и така в продължение на цели десет години. Обичах го.
— Аз също — каза Ричър. — Имам чувството, че беше мой баща, а не твой.
Джоди кимна.
— Говореше само за теб, през цялото време.
Ричър извърна лице и се вторачи в неясния силует на Уест Пойнт, сивкав в далечината. Чувстваше се като вцепенен. Беше във възрастта, когато познатите ти умират. Баща му беше покойник, майка му, брат му. Сега бе починал и най-близкият му приятел.
— Преди шест месеца прекара инфаркт — каза Джоди. Очите й потъмняха и тя прибра дългата си права коса зад ухото. — След това се възстанови за известно време. Изглеждаше много добре, но всъщност състоянието му бързо се влошаваше. Обмисляха дали да не му сложат байпас, само че много бързо това стана невъзможно. Беше толкова слаб, че нямаше да издържи операцията.
— Ужасно съжалявам — каза той за трети път.
Тя застана до него и го улови за ръка.
— Недей — каза му. — Баща ми винаги е бил щастлив човек. По-добре за него, че си отиде така бързо. Не мога да си представя, че би бил доволен, ако всичко това се бе проточило.
Ричър си представи стария Гарбър, кипящ от енергия, невероятно жизнен, и си даде сметка колко отчаян би се чувствал, ако бе останал инвалид. Даде си сметка и как претовареното му старо сърце се бе отказало от борбата. Кимна тъжно.
— Ела да те запозная с някои хора. Може би вече си се срещал с някои от тях.
— Не съм облечен подходящо за случая — каза той. — Чувствам се зле. По-добре да си вървя.
— Няма никакво значение — възрази тя. — Мислиш ли, че татко би обърнал някакво внимание на това?
Представи си Гарбър в старите му изпомачкани панталони и овехтяла шапка. Беше най-лошо облеченият офицер в цялата армия през всичките тринайсет години, докато служеше при него. Усмихна се.
— Мисля, че не би — съгласи се той.
Тя го поведе по моравата. От стотината познаваше може би шестима. Двама от униформените му се струваха познати. С неколцина бе работил тук-там, в един друг живот. Ръкува се с десетки хора, опитваше се да чуе и да запомни имената им, но те влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. След малко тихите разговори, яденето и пиенето започнаха отново, тълпата се затвори около него, сензацията с ненадейното му пристигане бе загладена и забравена. Джоди все още го държеше за ръката. Чувстваше дланта й хладна върху кожата си.
— Търся някого — каза той след малко. — Всъщност затова дойдох.
— Знам — отвърна Джоди. — Мисис Джейкъб, нали?
Той кимна и попита:
