Сигнал за опасност

Ричър се изкачи по циментовите стъпала след последните двама от гостите. Единият беше полковник, а другият генерал, и двамата в безупречни парадни униформи. Не бе очаквал друго — военните винаги си тръгват последни, ако има безплатна храна и напитки. Не бе виждал полковника, но физиономията на генерала му се струваше позната. Имаше чувството, че и генералът го познава, но и двамата предпочетоха да не коментират това. Не искаха да се впускат в дълги и ненужни обяснения.

Военните се ръкуваха с Джоди сковано, изпънаха се и козируваха. Резки парадни движения, блестящи черни обувки върху асфалта, вперени в далечината погледи… всичко изглеждаше някак странно на фона на спокойната провинциална алея. Качиха се в последната паркирана пред гаража кола, която беше най-близо до къщата. Бяха дошли първи, тръгваха си последни. Нямаше нито студена, нито гореща война, чудеха се какво да правят по цял ден. Тъкмо затова Ричър бе доволен, когато го освободиха, и докато гледаше как зелената кола на военните се отдалечава, още веднъж осъзна, че е имал право да е доволен.

Джоди се приближи до него и отново улови ръката му.

— Е — каза тя, — това е.

Шумът от зелената кола утихна и настъпи пълна тишина.

— Къде е погребан? — попита Ричър.

— В градското гробище. Разбира се, можеше и да е в Арлингтън, но той не пожела. Искаш ли да отидеш на гроба?

Ричър поклати глава.

— Не, никога не го правя. За него вече е все едно, нали? Знаеше, че ще ми липсва. Казвал съм му го неведнъж.

Джоди кимна. Продължаваше да държи ръката му.

— Трябва да поговорим за Костело — каза той след малко.

— Защо? Нали ти предаде каквото трябва?

Ричър поклати глава.

— Не. Намери ме, но бях предпазлив и му казах, че не съм Джак Ричър.

Тя го изгледа изненадано и попита:

— Защо?

Той сви рамене.

— По навик, предполагам. Предпочитам да не се забърквам в нищо. Не бях чувал името Джейкъб, така че просто не му обърнах внимание. Там, на юг, се чувствах добре, живеех спокойно.

Джоди все още го гледаше.

— Трябваше да използвам името Гарбър. И без това беше заради татко. Направих го обаче чрез фирмата и изобщо не се замислих. Щеше да му обърнеш внимание, ако беше казал „Гарбър“, нали?

— Разбира се — отвърна той.

— И нямаше да се безпокоиш, защото не беше нищо особено.

— Може ли да влезем вътре? — попита той.

Тя отново го изгледа изненадано.

— Защо?

— Защото беше много, много особено.

Видяха ги да влизат през входната врата. Жената дръпна мрежата против насекоми, той я задържа, тя натисна дръжката и отвори. Вратата беше масивна, от матово кафяво дърво. Влязоха и затвориха. След десет секунди в един от прозорците вляво се появи едва забележима светлина. Вероятно беше кабинет, толкова засенчен от растителността вън, че се налагаше да се пали лампа и през деня. Хората на Хоби клечаха във влажната вдлъбнатина и чакаха. Наоколо жужаха насекоми, огрени от слънцето. Двамата се спогледаха и се ослушаха. Не чуха нищо.

Надигнаха се и изтичаха до алеята. После застанаха приведени зад ъгъла на гаража, с прилепени към стената гърбове, излязоха отпред. Извадиха пистолетите, насочиха ги надолу, после се качиха на верандата един по един, внимателно, за да не проскърцат старите дъски. Клекнаха от двете страни на вратата, с извадени пистолети, готови. Тя непременно щеше да излезе. Беше въпрос на време.

— Някой го е убил ли? — повтори Джоди.

— Вероятно и секретарката му — отвърна Ричър.

— Не мога да повярвам! Защо?

Бяха минали през тъмен коридор и сега бяха в малък кабинет, в далечния ъгъл на къщата. Заради малкия прозорец, тъмната дървена ламперия и тежките кожени мебели помещението изглеждаше мрачно, но Джоди бе запалила настолната лампа и сега обстановката напомняше баровете от предвоенно време, които Ричър бе виждал в Европа. Имаше рафтове с книги, евтини издания, купени по абонамент преди години, и избелели фотографии с подвити ъгли, закрепени с кабарчета за предните ръбове на рафтовете. Имаше и обикновено бюро, каквито използват възрастните безработни мъже, за да проверяват сметките и данъците си по подобие на начина, по който са работили преди пенсионирането си.

— Не знам защо — каза Ричър. — Не знам нищо. Дори не знам защо си го изпратила да ме търси.

— Татко имаше нужда от теб — отговори тя. — Така и не ми обясни защо. Бях заета. Имах дело, доста объркано, което продължи с месеци. Нямах и секунда свободно време. Знам само, че след като се разболя, ходеше при кардиолог. Там е срещнал някого и се е заел с нещо. То го безпокоеше. Според мен приемаше всичко това като свой голям дълг. По-късно, когато здравето му се влоши, разбра, че ще трябва да се откаже, и започна да говори, че трябва да те намери, за да продължиш започнатото, защото ти си бил човекът, който можел да направи нещо за всичко това. Започна да се тревожи прекалено, което не беше никак добре за него, така че наех Костело да те открие. Нашата фирма го използва непрекъснато и аз реших, че това е най-малкото, което бих могла да направя.

Звучеше убедително, но първата мисъл на Ричър беше: Защо аз? Разбираше проблема на Гарбър. Заел се е с нещо, здравето му е изневерило, не е искал да изостави задължението си и му е дотрябвала помощ. Само че човек като Гарбър можеше да си осигури помощ от много места. „Жълтите страници“ на Манхатън бяха пълни с детективски агенции. Ако нещата бяха твърде сложни или лични, за да се поверят на градски детектив, беше достатъчно да вдигне телефона, и поне десетина от бившите му колеги от военната полиция щяха да се отзоват веднага. Двайсет. Сто. Мнозина биха желали да му се отблагодарят за добрината, с която се бе отнасял към тях през цялата им кариера. За това Ричър се питаше: Защо точно аз?

— Кого е срещнал при кардиолога?

Тя сви тъжно рамене.

— Не знам. Наистина имах много работа. Никога не сме разговаряли за това.

— Костело тук ли дойде? Говори ли за всичко това с него?

Джоди кимна.

— Обадих му се и му казах, че ще му платим през фирмата, но трябва да дойде тук, за да научи подробностите. След ден-два ми се обади и ми каза, че е говорил с татко и че нещата опират, общо взето, до това да те намерим. Искаше да го наема официално, с документи, защото издирването можело да се окаже скъпо. Разбира се, направих каквото трябва, защото не исках татко да се безпокои за разноските или каквото и да било.

— И затова той ми каза, че е нает от мисис Джейкъб. А не от Лион Гарбър. Затова и аз не му обърнах внимание. Затова и причиних смъртта му.

Тя тръсна глава и го изгледа рязко, като че ли беше някакъв новоназначен сътрудник, току-що написал калпава чернова. Това го изненада. Все още мислеше за нея като за петнайсетгодишно момиченце, не като за трийсетгодишна адвокатка, която се занимава със сложни, заплетени дела.

— Не е вярно — възрази тя. — Ясно е какво е станало, нали? Татко е разказал историята на Костело, Костело се е опитал да намери пряк път към теб, при което е повдигнал камък, който не е трябвало да пипа. Някой се е изплашил и го е убил, за да разбере кой се интересува и защо. Няма никакво значение, че не си се представил веднага. Пак щяха да хванат Костело, за да го попитат кой го е изпратил да души по следата. В крайна сметка аз съм тази, която е отговорна за смъртта му.

Ричър поклати глава.