— А как ще платим главницата? — попита Стоун. — В края на шестте седмици трябва да имаме милион и сто хиляди в наличност.
— Няма проблем. Предвидил съм го. Ще платим навреме.
— Покажи ми как.
— Добре, погледни тук. — Посочи друга графа на екрана, където бяха вписани вземания от клиенти. — Тези двамата търговци на едро ни дължат точно един милион, сто седемдесет и три хиляди, което е главницата плюс загубените фактури и падежът е точно след шест седмици.
— Ще платят ли навреме?
Финансистът сви рамене.
— Досега винаги са плащали.
Стоун се втренчи в екрана.
— Пусни го пак. Тройна проверка.
— Не се тревожи, шефе. Всичко е наред.
— Направи го.
Финансовият кимна. В края на краищата компанията принадлежеше на Стоун. Стартира цялата калкулация отначало и резултатът бе същият. Парите на Хоби се стопиха с уреждането на множеството плащания, двамата доставчици останаха на сухо, лихвата бе уредена, парите от търговците на едро се появиха, Хоби получи заема си, доставчиците получиха парите си и в плюс останаха същите банални седемдесет и три хиляди долара.
— Не се тревожи — каза пак финансовият. — Ще се справим.
Стоун продължаваше да гледа втренчено екрана. Чудеше се дали останалите седем хиляди ще са достатъчни, за да уредят на Мерилин пътуване до Европа. Едва ли. Или поне не пътуване за шест седмици. А и така би събудил подозренията й. Щеше да я разтревожи. Щеше да го попита защо иска да я отпрати. Нямаше как да не й каже. Беше много умна. Достатъчно умна, за да измъкне отговора от него по един или друг начин. И тогава щеше да откаже да пътува из Европа и също като него да не спи още шест седмици.
Куфарът все още се търкаляше пред къщата. В единия край имаше дупка от куршум. Куршумът не беше излязъл от другата страна. Бе пробил кожата, стената от здрав шперплат и бе заседнал някъде вътре, в пластовете добре натъпкана хартия. Ричър се усмихна и го занесе при Джоди край гаража.
Оставиха джипа на асфалта отпред и влязоха в къщата по същия начин, по който бяха излезли — затвориха ролетката, заключиха вратата със зеления ключ, минаха през прохода и стигнаха до кухнята. Заключиха и тази врата и прекрачиха изоставената пътна чанта на Джоди, която бе захвърлена в коридора. Ричър занесе куфара във всекидневната — там беше по-светло и имаше повече място, отколкото в кабинета.
Отвори куфара и извади папките на пода. Куршумът изпадна отвътре и отскочи от килима. Стандартен деветмилиметров парабелум с медно покритие. Леко смачкан в предната част от удара в твърдия шперплат, но без никакви други деформации. Хартията го бе спряла след около трийсет сантиметра. Дупката през папките се виждаше ясно. Провери тежестта на куршума в дланта си и забеляза Джоди, застанала на прага. Метна й го и тя го улови с една ръка.
— За спомен — каза й той.
Джоди го подхвърли, сякаш бе нагорещен, и го запрати в камината. После отиде при Ричър и коленичи на пода пред купчината папки. Той долови аромата на парфюма й — непознат, но деликатен и много женствен. Фланелката не й бе по мярка — твърде голяма и безформена, но въпреки това някак си подчертаваше фигурата й. Ръкавите достигаха до средата на дланите й, почти до пръстите. Джинсите й бяха стегнати в кръста с колан, но бедрата й не ги изпълваха изцяло. Изглеждаше крехка, но той помнеше силата на ръцете й. Слаба, но жилава. Тя се наведе над папките и косата й падна напред. Ричър долови същото меко ухание, което си спомняше отпреди петнайсет години.
— Какво търсим? — попита тя.
Ричър сви рамене.
— Ще разберем, когато го открием.
Затършуваха усилено, но не откриха нищо. Сред книжата нямаше нищо интересно. Нищо актуално, нищо важно. Чисто и просто купчина лични документи, станали изведнъж стари и непотребни, очертаващи един жизнен път, който е приключил. Последният документ беше завещанието, поставено в запечатан, четливо надписан плик. Четливо, но някак бавно и неуверено — почерк на човек, който току-що се е върнал у дома от болницата след първия си инфаркт. Джоди го занесе в коридора и го мушна в джоба на пътната си чанта.
— Някакви неплатени сметки? — извика тя.
Имаше папка, на която пишеше: „Неуредени“. Беше празна.
— Не виждам — подвикна той в отговор. — Може да дойдат след време, нали? Ежемесечно ли ги изпращат?
Тя го погледна от прага и му се усмихна.
— Да. Всеки месец.
Имаше и папка, на която пишеше „Медицински“. Беше пълна с разписки за получени суми от клиниката, както и с кореспонденцията със застрахователя. Ричър прегледа всичко.
— Боже, толкова ли много струва всичко това! — възкликна той.
Джоди се приближи и погледна.
— Толкова — отвърна тя. — Имаш ли застраховка?
Той я изгледа с недоумение.
— Мисля, че ми я осигурява Организацията на ветераните, поне за известно време.
— Трябва да провериш. За да си сигурен — каза тя.
Ричър сви рамене.
— Чувствам се отлично.
— Татко също се чувстваше отлично. В продължение на шейсет и три и половина години.
Джоди коленичи до него и той видя как очите й потъмняват. Сложи ръка върху нейната.
— Тежък ден, нали?
Тя кимна и премигна. После се надигна и се усмихна горчиво.
— Невероятен. Погребах баща си, двама убийци стреляха по мен, наруших закона по толкова много пунктове, че не мога да ги преброя, и след всичко това се оказвам обвързана с един безумен човек, който иска да ме натресе в саморазправа. Знаеш ли какво би казал баща ми по този повод?
— Какво?
Тя присви устни и сниши глас, имитирайки добродушното ръмжене на Гарбър:
— „Това е в реда на нещата, момиче, това е в реда на нещата.“ Ето това щеше да ми каже.
Ричър й се усмихна и стисна ръката й отново. След това прерови още веднъж медицинските разписки и извади една официална бланка.
— Да отидем до тази клиника — каза той.
Двамата в шевролета спореха разпалено дали изобщо да се прибират. „Провал“ не беше сред любимите думи на Хоби. Може би беше по-добре просто да изчезнат. Да се чупят, и толкова. Това им се струваше привлекателна възможност. Само дето бяха сигурни, че Хоби ще ги открие. Може би не скоро, но рано или късно щеше да ги намери. А това вече не беше привлекателна възможност.
Насочиха вниманието си към ограничаването на щетите. Беше ясно какво трябва да направят. Спряха където трябва по пътя и изразходваха достатъчно време в една крайпътна закусвалня на шосе 9. Докато стигнат до южната част на Манхатън, версията им беше напълно готова.
— Не беше кой знае колко сложно — каза първият. — Чакахме с часове, затова се забавихме толкова. Проблемът е, че в къщата останаха група войници, нещо като церемониална стража. Лошото е, че имаха карабини.
— Колко? — попита Хоби.
— Войници ли? Поне десетина. Може би петнайсет. Разхождаха се наоколо, така че беше трудно да ги
