други се пропукваха.
Той издържа. Просто се бе оглеждал и ослушвал, бе се променил и приспособил. Слушаше и се учеше. Убиването беше лесно. Преди това не беше виждал нищо мъртво освен блъснати от кола животни — зайци, невестулки и от време на време някой пор — по обраслите със зеленина пътища край дома му. През първия си ден във Виетнам бе видял осем трупа на американци. Участваше в пехотен патрул, чиято обиколка бе щателно обозначена с минометен огън. Осем мъже, двайсет и девет парчета, някои от които големи. Момент на осъзнаване. Неговите приятелчета повръщаха и стенеха безмълвно, изпаднали в злокобно изумление. Той остана невъзмутим.
Започна като търговец. Всеки искаше нещо. Всеки се жалваше, че няма това или онова. Беше лесно до абсурд. Просто трябваше да се ослушва. Един пуши, но не пие. Друг обича бира, но не пуши. Вземаш цигарите от единия и ги разменяш срещу бирата на другия. Посредничиш в сделката. Запазваш за себе си малък процент. Беше толкова лесно и толкова очевидно, че просто се чудеше защо не го правят сами за себе си. Не го приемаше на сериозно, защото бе сигурен, че няма да продължи дълго. Просто съвсем скоро всички щяха да се сетят и да го отрежат като посредник.
Само че никой не се сещаше. Това бе първият му урок. Можеше да прави неща, които другите хора не можеха. И се ослушваше още повече. Какво друго искаха? Много неща — момичета, храна, пеницилин, музика, дежурства в базовия лагер, само че без миене на тоалетните. Обувки, препарати против насекоми, хромирани пистолети, изсушени уши от трупове на виетконгци за сувенири. Марихуана, аспирин, хероин, чисти игли, безопасни мисии през последните сто дни служба. Той слушаше, учеше се, търсеше и събираше.
След това дойде големият пробив. Това бе концептуален скок, който винаги го изпълваше с невероятна гордост. По същата схема бе направил и другите си, по-късни гигантски крачки напред. Дойде като отговор на два проблема, които трябваше да реши. Първият беше огромният труд, който трябваше да хвърля за всичко. Да намериш нещо конкретно понякога бе доста трудно. Да намериш момиче без болести още повече, да намериш девственица — почти невъзможно. Да осигуряваш постоянни доставки дрога бе рисковано. Другото бе отегчително. Хубави оръжия, уши от виетнамци, дори прилични обувки — намирането на всичко това отнемаше време. Разни офицери новобранци, току-що дошли от дома, проваляха сделките му за безопасните дежурства.
Вторият проблем беше конкуренцията. Постепенно разбра, че не е единствен. Хората като него не бяха много, но все пак ги имаше. И все повече и повече се включваха в играта. Развиваше се свободен пазар. Понякога отхвърляха предложенията му. Хората си отиваха, като заявяваха, че другаде ще им предложат по-добри условия. Това го ужасяваше.
Промяна и приспособяване. Обмисли ситуацията. Прекара една вечер съвсем сам на тесния нар в палатката си. Мислеше. И взе решението. Защо да търси това или онова? Ставаше все по-трудно да откриеш един или друг физически обект. Защо да се моли на този или онзи доктор и да го пита какво ще иска за сварен и изсушен череп на виетнамец? Защо след това да търси въпросното нещо и да се връща, за да го размени? Защо да се занимава с всичко това? Защо да не се заеме с най-често срещаната и най- достъпна стока в цял Виетнам?
Американските долари. Стана лихвар. По-късно, когато се възстановяваше и имаше време да чете, се усмихваше на всичко това. Напредъкът му беше класически. Примитивните общества започват с натурална размяна, после преминават към парична икономика. Американското присъствие във Виетнам бе започнало както примитивните общества. Това бе самата истина. Примитивно, импровизирано, дезорганизирано общество, затънало в калта на онази кошмарна страна. С времето това общество бе станало по-голямо, по улегнало, по-зряло. Израстваше и той бе първият сред себеподобните, които израснаха заедно с него. Първият и в продължение на много дълго време единственият. Това бе източник на огромна гордост за него. Доказваше, че е по-добър от останалите. По-умен, с по-голяма фантазия, по-способен да се променя, приспособява и просперира.
Парите в брой бяха ключ към всичко. Американец иска обувки или хероин, или момиче, за което някой лъжлив жълтурко се кълне, че е на дванайсет и девствено — всичко това можеше да купи с пари, взети на заем от Хоби. Той можеше да удовлетвори желанията си и да плати за това седмица по-късно, плюс няколко процента лихва. Хоби пък можеше просто да седи където е, като мързелив паяк в средата на мрежата си. Никакво тичане насам-натам. Никакви разправии. Бе мислил много за всичко това. Рано осъзна психологическата стойност на цифрите. Малките числа като девет изглеждаха незначителни и приветливи. Девет беше любимият му лихвен процент. На пръв поглед изглеждаше едно нищо. Девет — някаква си драскулка върху лист хартия. Едноцифрено число. Така го виждаха тъпаците. Само че за година това правеше 468 процента. Ако някой забавеше връщането на заема със седмица, започваше да начислява сложна лихва. Въпросните 468 процента ставаха 1000 съвсем скоро. Само че никой не се замисляше за това. Никой освен Хоби. Всички виждаха само числото девет, едноцифрено, незначително и приветливо.
Първият, непокрил дълга си навреме, беше един едър тип, свиреп, жесток, до голяма степен не съвсем наред в главата. Хоби се усмихна. Опрости дълга му и го отписа. Предложи му да се отплати за щедростта му, като застане до него, за да защитава интересите му. След това никой повече не си позволи да не върне заема. Не беше лесно да се намери най-добрият начин за въздействие. Счупената ръка или крак биха изпратили длъжника в тиловата болница, където щеше да е в безопасност и заобиколен от красиви медицински сестри, които биха загубили ума и дума, ако им пробуташе някакво героично обяснение за това как е получил травмата. Едно по-лошо счупване дори би го изпратило обратно в Щатите. Това не можеше да е качествено въздействие. Хоби накара своя човек да използва дървени шипове. Бяха виетнамско изобретение — малко, много остро дървено колче, намазано с биволски тор, който беше отровен. Бойците на Виетконг ги поставяха в плитки дупки, така че американските войници да стъпят върху тях и да получат осакатяващи рани по краката. Човекът на Хоби обясняваше, че ще ги използва върху тестисите на неизправния длъжник. Повечето от клиентите смятаха, че не си заслужава да рискуват с дългосрочните медицински последствия, независимо че те щяха да ги отърват от дълга и от униформата.
По времето, когато обгоря и изгуби ръката си, Хоби вече беше много богат. Следващият му удар бе пренасянето на богатството у дома, без да го хванат, изцяло. Не всеки би се справил с подобна задача. Не и при неговите обстоятелства. Това бе още едно доказателство за качествата му. Както и животът му след това. Пристигна в Ню Йорк след дълги обиколки, сакат и обезобразен, и веднага се почувства като у дома си. Манхатън беше джунгла, която не се отличаваше от джунглите на Индокитай, така че нямаше причина да се държи по различен начин. Нямаше причина и да променя бизнеса си. Освен другото тук започваше и с големи финансови резерви. Не от нулата.
Подвизаваше се като кредитна акула години наред. Развиваше бизнеса си. Разполагаше с капитала, бе си създал и репутацията. Белезите от изгарянията и куката оказваха голямо въздействие — визуално. Привлече армия помощници. Хранеха го цели тълпи и поколения емигранти и бедняци. Пребори се с италианците, за да остане в бизнеса. Плащаше на прокурори и полицаи, за да остане невидим.
После направи втория си пробив. Подобно на първия, и този дойде в резултат на дълбоко, радикално обмисляне. В отговор на проблем. Проблемът беше невероятният мащаб. Притежаваше милиони, раздадени на улицата, но това бяха трохи. Хиляди отделни заеми — сто долара тук, сто и петдесет там, 9 или 10 процента седмично, 500 или 1000 процента годишно. Много писане, много грижи, непрекъснато тичане, за да не изпусне юздите. Тогава изведнъж си даде сметка,
Обхвана го треска. Замрази всякакви нови заеми и натегна винтовете, за да получи всичко, което му дължаха. Купи си костюми и нае офис. Съвсем скоро се превърна в корпоративен кредитор.
Това бе гениален ход. Бе надушил сивото поле, намиращо се малко вляво от конвенционалната търговска практика. Бе открил огромен контингент кандидати за кредити, които бяха на ръба на това, което банките наричаха „приемливо“. Огромен контингент. Отчаян контингент. И най-вече мекушав. Лесен за обработка. Възпитани мъже в костюми, които идваха при него, за да искат милиони, и в същото време представляваха много по-малка заплаха от мърлявите типове в бедняшките квартали, които искаха стотачка и държаха бесни кучета в жалките си жилища. Беше много лесно да манипулира тези мекушави нещастници, които нямаха никаква представа за грубите реалности на живота. Освободи се от биячите си, седна на мекия стол, клиентелата му намаля рязко, до шепа хора, средната сума на заемите, които даваше, се
