повиши с милиони, лихвените му проценти се снишиха до стратосферата, а печалбите му нараснаха повече, отколкото би могъл да си представи.
Новият бизнес беше нещо чудесно. Разбира се, от време на време имаше проблеми, но те бяха преодолими. Промени тактиката си за въздействие. Възпитаните му нови клиенти бяха уязвими чрез семействата си. Жени, синове, дъщери. Най-често заплахата се оказваше достатъчна. Понякога се налагаше и да се предприемат действия. Нерядко беше забавно. Разглезените съпруги и дъщери от богатите предградия можеха и да доставят удоволствие. Допълнителна премия. Чудесен бизнес. Постигнат благодарение на непрекъснатото му желание да се променя и приспособява. Някъде дълбоко в себе си вярваше, че умението му да проявява гъвкавост е най-голямата му сила. Бе си обещал никога, никога да не забравя този факт. Заради това беше сам в кабинета си на осемдесет и осмия етаж, затова се вслушваше в звуците на гигантската постройка и размишляваше, отново изправен пред промяна.
На петдесет мили в северна посока, в Паунд Ридж, Мерилин Стоун също обмисляше промяна. Беше умна жена. Знаеше, че Честър има финансови затруднения. Не би могло да е нещо друго. Нямаше любовница. Знаеше го. Ако имаше, тя щеше да долови признаците. При Честър със сигурност нямаше такива. Той просто нямаше за какво друго да се тревожи. Само за парите си.
Първоначално смяташе да чака. Да седи търпеливо и да дочака деня, когато най-накрая ще му се прииска да се освободи от товара и да й каже. Смяташе да изтърпи до този ден и след това да се намеси. След това би могла да овладее ситуацията, независимо колко тежка е — дългове, неплатежоспособност, дори фалит. Жените се справят по-добре от мъжете в тежки ситуации. Тя беше в състояние да предприеме практически стъпки, да му предложи утехата, от която се нуждае, би могла да избере правилния път през руините, без подклажданото от егото чувство за безнадеждност, което Честър щеше да изпитва.
Сега обаче променяше решението си. Повече не можеше да чака. Честър се самоубиваше с тревогите си. Тя трябваше да направи първата крачка и да предприеме нещо. Нямаше смисъл да говори с него. Той криеше проблемите някак инстинктивно. Не искаше да я тревожи. Щеше да отрича всичко, а положението да се влошава все повече. Значи трябваше да направи първата крачка и да действа сама. Заради него, както и заради себе си.
Първата, очевидната стъпка бе да обяви къщата за продан в агенция за недвижими имоти. Независимо точно колко сериозно бе положението, би могло да се окаже, че да се продаде къщата е необходимо. Дали щеше да е достатъчно, не би могла да прецени. Може би щеше да реши проблема, а може би не. Така или иначе, това бе първият ход.
Богатите съпруги като Мерилин, които живеят в Паунд Ридж, имат много приятелки в агенциите за недвижими имоти — работещите там жени са едно стъпало по-надолу в социалната стълбица, но се чувстват комфортно, без да са богати. Нерядко се преструват, че работата им е хоби, че е нещо, свързано повече със страстта им към вътрешния дизайн, отколкото с печеленето на пари. Мерилин веднага записа имената на четири добри приятелки, на които би могла да се обади. Ръката й увисна над телефона, докато се колебаеше на коя да позвъни. Най-накрая се спря на Шерил, която познаваше най-малко от четирите, но пък изглеждаше най-способна. Мерилин приемаше нещата сериозно и искаше посредничката по продажбата да ги приема по същия начин. Набра номера.
— Мерилин! — отговори Шерил. — Колко се радвам да те чуя! Мога ли да ти помогна с нещо?
Мерилин пое дълбоко дъх.
— Може би ще продадем къщата.
— И се обаждаш на мен? Благодаря ти. А защо изобщо мислите да я продавате? Мястото е хубаво. Да не би да се местите в друг щат?
Мерилин отново пое дъх.
— Мисля, че Честър се разорява. Всъщност не ми се говори за това, но смятам, че е необходимо да се подготвя.
Нямаше пауза. Никакво колебание или неловкост.
— Според мен постъпваш мъдро. Повечето хора чакат до последния момент, после се оказва, че трябва да продават бързо, и губят много пари.
— Повечето хора? Често ли се случва?
— Шегуваш ли се? Става непрекъснато. По-добре е да започнеш рано и да получиш реалната стойност. Постъпваш правилно, повярвай ми. Ние, жените, обикновено постъпваме разумно, защото се справяме с подобни неща по-добре от мъжете, нали?
Мерилин въздъхна и се усмихна. Чувстваше, че прави точно каквото трябва и че се е обърнала точно към когото трябва, за да го направи.
— Ще я впиша веднага — продължи Шерил. — Предлагам ти начална цена два милиона без един долар, като целта е да получим милион и деветстотин хиляди. Това е реално и ще имаме резултат съвсем скоро.
— Колко скоро?
— При днешния пазар място като вашето… Може би шест седмици. Да, смятам, че ще мога да ти гарантирам оферта до шест седмици.
Доктор Макбанърман продължаваше да настоява за дискретност, така че, макар и да им даде адреса на семейство Хоби, категорично отказа да добави и телефонния им номер. За Джоди това бе нелогично, но след като за лекарката така бе правилно, не си направи труд да спори с нея. Стисна ръката й и излезе. Отправи се към колата, следвана от Ричър.
— Странно — каза тя. — Видя ли тези хора в приемната?
— Точно така — кимна той. — Стари хора, с единия крак в гроба.
— И татко беше същият в последните дни. Съвсем същият за съжаление. Мисля си, че мистър Хоби няма да е по-различен. И тези старци са се захванали с нещо, заради което убиват хора! Какво може да е то?
Качиха се в джипа. Джоди взе слушалката на телефона от таблото, а Ричър запали двигателя, за да раздвижи въздуха в купето. Тя позвъни на информационната служба. Семейство Хоби живееше на север от Гарисън, малко по-нататък от Брайтън, следващия град на железопътната линия. Джоди записа телефонния им номер с молив върху листче от джобния си бележник и веднага го набра. Телефонът звъня дълго, преди да се обади женски глас.
— Да? — Звучеше доста неуверено.
— Мисис Хоби? — попита Джоди.
— Да? — повтори жената. Джоди си я представи — стара, болна, слаба, може би с домашен пеньоар на цветя, стиснала също толкова стара телефонна слушалка в тъмна къща, която мирише на готвено и восък за лъскане на мебели.
— Мисис Хоби, аз съм Джоди Гарбър, дъщерята на Лион Гарбър.
— Да? — каза жената за трети път.
— За съжаление той почина преди пет дни.
— Да, зная — отвърна жената. В гласа й имаше тъга. — Казаха ни в приемната на доктор Макбанърман вчера, на консултацията. Много съжалявам. Беше добър човек, много мил. Помагаше ни. Разказа ни и за вас. Вие сте адвокатка. Много съжалявам за загубата ви.
— Благодаря — отвърна Джоди. — А можете ли да ни кажете за какво ви помагаше?
— Е, сега вече е без значение, нали?
— Смятате ли? Защо?
— Защото баща ви почина. Боя се, че той наистина беше последната ни надежда.
Каза го напълно убедено. Гласът й беше нисък. В края на изречението се прокрадна някакво горчиво примирение, трагична нотка — сякаш се бе отказала от нещо, за което бе копняла и което бе очаквала от години. Джоди си я представи — притиснала слушалката към ухото си с кокалеста ръка, по старческото й лице се спуска сълза…
— Може би не е така — заяви твърдо тя. — Може би и аз ще мога да ви помогна.
Жената замълча. Чуваше се само тихият шум на телефонната линия.
— Не мисля — каза жената след малко. — Това не е нещо, с което би се занимавал адвокат.
