Сигнал за опасност

дивак от Борнео, нали?

След това се наклони към него и докосна с пръст следата от куршума върху ризата му.

— И освен това трябва да намерим аптека. Трябва да сложиш нещо на това.

— Какво, по дяволите, правиш! — изкрещя финансовият директор.

Беше на прага на кабинета на Честър Стоун, два етажа над неговия; стискаше рамката на вратата с две ръце и дишаше тежко от изтощение и гняв. Не бе дочакал асансьора. Беше хукнал нагоре по аварийното стълбище. Стоун го гледаше с недоумение.

— Идиот такъв! — изкрещя финансистът. — Казах ти да не правиш това!

— Какво съм направил? — попита Стоун.

— Извадил си акциите на пазара, ето какво! — изрева финансистът. — Казах ти да не го правиш!

— Не съм правил такова нещо — отвърна Стоун. — На пазара няма наши акции.

— Има и още как! При това голям пакет, който стои там и не прави абсолютно нищо! Хората се дърпат настрана, като че ли е радиоактивен или кой знае какво!

— Моля?

Финансистът пое въздух и се вторачи в работодателя си. Видя малък, смачкан човек в нелеп английски костюм, седнал зад бюро, което в момента струваше повече от всички нетни активи на корпорацията.

— Задник такъв! Казах ти да не го правиш! Със съшия успех можеше да купиш страница в „Уолстрийт Джърнъл“ и да напишеш, че корпорацията ти струва по-малко от кравешко лайно!

— Какви ги дрънкаш? — попита Стоун.

— Банкерите са на телефоните — отговори финансовият директор. — Следят мониторите. Акциите на Стоун са се появили преди час и оттогава цените им падат толкова бързо, че шибаните компютри не могат да ги следят! Непродаваеми са! Ти им обясни всичко, за бога! Каза им, че си неплатежоспособен. Каза им, че им дължиш шестнайсет милиона долара срещу гаранции, които не струват и шестнайсет шибани цента!

— Не съм предлагал акциите на пазара — повтори Стоун.

Финансовият директор поклати глава със сарказъм.

— Кой тогава го е направил? Лошата вещица?

— Хоби — отвърна Стоун. — Няма кой друг. Боже мили! Защо?

— Хоби? — повтори финансистът.

Стоун кимна.

— Хоби? — потрети онзи изумено. — По дяволите! Дал си му акции!?

— Нямаше как — отвърна Стоун. — Трябваше.

— По дяволите! — изръмжа финансистът, излязъл от кожата си. — Разбираш ли какво върши той в момента?

Стоун пребледня и кимна уплашено.

— Какво можем да направим?

Финансовият директор свали ръцете си от рамката на вратата и се обърна с гръб.

— Забрави. Вече няма „ние“. Напускам. Махам се. Можеш да се оправяш сам.

— Ти ми препоръча онзи тип! — изкрещя Стоун.

— Не съм ти препоръчвал да му даваш акции, задник такъв — изкрещя финансовият в отговор. — Какво си ти? Малоумник? Ако ти препоръчам да отидеш в Аквариума, за да видиш пираните, ще натопиш ли скапания си пръст във водата при тях?

— Трябва да ми помогнеш — каза Стоун.

Финансистът само поклати глава.

— Вече си сам. Махам се. Препоръката ми в момента е да слезеш в бившия ми кабинет и да се захванеш за работа. На бившето ми бюро има редица телефони, които не престават да звънят. Препоръчвам ти да започнеш с този, който звъни най-силно.

— Чакай! — извика Стоун. — Имам нужда от помощта ти.

— Срещу Хоби? — изсумтя другият презрително. — Продължавай да сънуваш.

И си тръгна. Просто мина през приемната на секретарката и изчезна. Стоун заобиколи бюрото, застана пред вратата и го проследи с поглед. Беше много тихо. Секретарката си бе отишла. По-рано, отколкото би трябвало. Излезе в коридора. Търговският отдел вдясно бе опустял. В „Маркетинг“ също нямаше жива душа. Копирните машини бяха утихнали. Повика асансьора и шумът на механизма му се стори оглушителен в тишината. Спусна се два етажа надолу сам. Офисът на финансовия директор беше пуст. Виждаха се отворени чекмеджета — беше взел личните си вещи. Влезе във вътрешния кабинет. Италианската настолна лампа на бюрото светеше. Компютърът беше изключен. Слушалките на телефоните бяха вдигнати и оставени върху плота от палисандрово дърво. Взе една от тях.

— Ало? — каза той. — Говори Честър Стоун.

Не му отговориха и той повтори. Тогава чу женски глас, който му каза да изчака. Няколко прещраквания, мека електронна музика.

— Мистър Стоун? — обади се друг глас. — Тук е отдел „Неплатежоспособни клиенти“.

Стоун затвори очи и стисна слушалката.

— Моля изчакайте, за да говорите с директора.

Още музика. Безмилостно стържещи барокови цигулки.

— Мистър Стоун? — обади се гърлен глас. — Аз съм директорът.

— Здравейте — отвърна Стоун. Това бе всичко, което му дойде наум.

— Предприемаме нужните стъпки — продължи гласът. — Сигурен съм, че разбирате ситуацията ни.

— Добре — каза Стоун. Какви стъпки? Мозъкът му работеше отчаяно. Съдебни дела? Затвор?

— Трябва да излезем от блатото. Ще го направим утре сутринта.

— Да излезете от блатото? Как?

— Ще продадем дълга ви, разбира се.

— Ще го продадете? — повтори Стоун. — Не разбирам.

— Вече не го искаме — отговори гласът. — Сигурен съм, че това ви е ясно. Дългът ви излезе от параметрите, при които бихме се чувствали сигурни, така че ще го продадем. Така постъпват всички, нали? Когато имаш нещо, което не ти е нужно, го продаваш за най-добрата цена, която можеш да получиш.

— На кого ще го продадете?

— На компания от Кайманите. Получихме оферта.

— Какво ни остава тогава?

— На нас? — попита гласът озадачено. — Не ни остава нищо. Вашите задължения към нас са прекратени. Няма нас. Взаимоотношенията ни приключиха. Единственият ми съвет е никога да не се опитвате да ги съживявате. Ще го смятаме за обида, добавена към щетите.

— Тогава на кого съм длъжник?

— На компанията от Кайманите — обясни гласът търпеливо. — Сигурен съм, че който и да стои зад нея, ще се свърже с вас много скоро, за да ви представи предложенията си за разплащане.

Джоди щеше да шофира. Ричър слезе, заобиколи отпред и седна от другата страна, а тя се прехвърли през централната конзола и плъзна седалката напред. Потеглиха на юг, през Кротън към Уайт Плейнс. Ричър често се обръщаше назад и се оглеждаше. Никой не ги следеше. Нямаше нищо подозрително. Беше съвършен, ленив юнски следобед в провинцията. Трябваше да докосне мехура на гърдите си, за да си спомни, че изобщо нещо се е случило.

Спряха пред голям търговски комплекс. Сградата беше внушителна, с размерите на стадион, гордо изправена сред също толкова големи сгради с офиси, защото беше сред плетеница натоварени улици. Джоди успя да се престрои в нужната лента на платното и сви към подземния гараж. Долу беше тъмно, бетонът на пода беше прашен и с множество петна от масло, но в далечината се виждаше стъклена врата, която водеше директно в някакъв магазин, от който струеше ослепителна светлина като обещание за чудесно прекарване. Джоди намери свободно място на около петдесет метра от вратата. Спря и излезе, за да направи нещо пред някакъв автомат. Върна се и остави на арматурното табло малък билет, така че да се