вижда през предното стъкло.
— Е — каза тя след това, — откъде ще започнем?
Ричър сви рамене. В тази област не го биваше. През последните две години си бе купувал много дрехи, защото бе придобил навика да купува нови неща, вместо да пере старите. Това бе защитна реакция. Така се защитаваше срещу носенето на тежки чанти и срещу необходимостта да изучава техниките на прането. Знаеше, че има обществени перални и химическо чистене, само че се безпокоеше да остане сам в обществена пералня при положение, че не бе сигурен как точно се работи с машините. Даването на дрехи на химическо чистене означаваше ангажимент да се върне на същото място в бъдеще, а той не обичаше подобни ангажименти. Най-доброто решение беше да купува нови дрехи и да хвърля старите. Беше купувал, но му бе трудно да каже точно откъде. Просто виждаше нещо на някоя витрина, влизаше и го купуваше, а после излизаше, без да знае в кой магазин е бил.
— Веднъж в Чикаго бях в един магазин… мисля, че беше търговска верига или нещо такова. С кратко име… „Гаф“? „Гап“? Нещо подобно. Там имаха моите размери.
Джоди се разсмя и го улови подръка.
— „Гап“ — каза тя. — И тук има магазин на тази фирма.
Стъклената врата водеше право в универсален магазин.
Въздухът беше хладен, миришеше на сапун и парфюм. Минаха покрай козметиката и стигнаха до място, където имаше маси, натрупани с летни дрехи в пастелни тонове. След това излязоха в централната част на търговския комплекс. Беше в овална форма като състезателна писта, по чиято периферия имаше малки магазини. Същото се повтаряше и на следващите две нива. Пътеките бяха покрити с мокет, свиреше музика и навсякъде бе пълно с хора.
— Мисля, че „Гап“ е горе — каза Джоди.
Ричър усети аромат на кафе. Точно отсреща имаше барче като уличните кафенета в Италия. Вътрешните стени бяха боядисани като външните, а таванът беше плътно черен, така че да не се вижда, както небето. Интериор, който трябваше да изглежда като екстериор, закрит търговски център, който трябваше да изглежда като открита търговска улица. Само дето беше застлан с мокет.
— Искаш ли кафе? — попита Ричър.
Джоди се усмихна и поклати глава.
— Първо ще купим каквото трябва, а после ще пием кафе.
Поведе го към асансьорите. Той се усмихна. Ричър знаеше как се чувства тя. И той се бе чувствал по същия начин преди петнайсет години. Беше тръгнала с него, неспокойна и неуверена, за да посетят оранжерията в Манила. За него това беше позната територия, нещо съвсем обикновено. За нея обаче беше ново и странно. Беше се чувствал ангажиран и щастлив, някак доволен от възможността да й обяснява. Беше му приятно да се разхождат заедно и да й показва разни неща. Сега тя се чувстваше по този начин. Този търговски комплекс не означаваше нищо за нея. Бе пристигнала в Америка отдавна и знаеше всичко с подробности. Сега той беше новак на нейна територия.
— Какво ще кажеш за това място? — подвикна му тя.
Не беше „Гап“, а някакъв особен магазин, обилно натруфен с вехт дървен материал, спасен от някогашна плевня.
Дрехите бяха от дебел памук в пастелни тонове и бяха подредени с вкус по ритлите на стари каруци с железни обръчи на колелата.
Сви рамене.
— Изглежда ми нормално.
Тя улови ръката му. Дланта й беше хладна и слаба. Заведе го в магазина, прибра косата зад ушите си и се наведе над изложената стока. Държеше се по начина, по който бе виждал, че го правят и другите жени — с леки движения на китката слагаше едно върху друго нещата, чифт панталони, все още сгънати, риза, притваряше очи, свиваше устни, оглеждаше, клатеше глава, вземаше нещо друго и пак се взираше. Истинско пазаруване.
— Какво ще кажеш? — попита го.
Беше взела чифт панталони каки, малко по-тъмни от обикновените, риза, дискретно каре в зелено и кафяво, и яке в тъмнокафяво, което подхождаше на всичко останало.
— Струва ми се добре — отговори той.
Цените бяха написани на ръка върху малки етикети, закачени на конец върху дрехите. Ричър повдигна един от тях с пръст.
— Боже! — възкликна той. — Забрави!
— Струва си цената — отвърна тя. — Качеството е добро.
— Не мога да си го позволя, Джоди.
Само ризата беше два пъти по-скъпа от най-скъпия пълен комплект дрехи, който някога бе купувал. Общо струваха колкото би спечелил след цял ден копаене на басейни — десет часа, четири тона пръст и камъни.
— Аз ще ги купя.
Той се поколеба за момент с ризата в ръце.
— Помниш ли огърлицата? — попита го Джоди.
Ричър кимна. Помнеше. В един бижутерски магазин в Манила тя си бе харесала една огърлица. Беше семпла, златна, сплетена като въже и смътно напомняше нещо египетско. Не беше скъпа, но беше извън нейните възможности. Лион провеждаше някаква политика на самодисциплина спрямо нея и нямаше да й я купи. Ричър й я купи. Не за рождения й ден или нещо такова — просто защото харесваше Джоди, а Джоди харесваше огърлицата.
— Бях толкова щастлива — каза тя. — Имах чувството, че ще се пръсна от щастие. Още я пазя и я нося. Сега ще ми позволиш ли да ти се отблагодаря?
Той се замисли за миг и кимна.
— Добре.
Тя можеше да си го позволи. Беше адвокат. Вероятно печелеше много. И сделката беше почтена, погледнато пропорционално, имаше възвръщаемост на инвестицията, плюс петнайсет години инфлация.
— Добре — повтори той. — Благодаря ти, Джоди.
— Трябват ти също чорапи и други дреболии, нали?
Купиха чифт кафяви чорапи и чифт бели боксерки. Джоди отиде до касата и плати със златна кредитна карта. Ричър взе нещата и влезе в пробната. Скъса етикетите с цените и се преоблече. Мушна парите си в джоба на новите панталони и хвърли старите си дрехи в кошчето за боклук. Новите неща бяха някак груби, но пък с тях изглеждаше добре в огледалото, със слънчевия си загар. Излезе.
— Хубаво — кимна Джоди. — А сега, аптека.
— След това кафе — добави той.
Купи си самобръсначка, флакон пяна за бръснене, четка и паста за зъби. И малка тубичка мехлем за изгаряния. Плати в брой и взе всичко в кафяв книжен плик. По пътя към аптеката минаха покрай нещо като закусвалня. Видя печени ребърца, които ухаеха добре.
— Хайде да вечеряме — предложи той. — Не само кафе. Аз черпя.
— Добре — кимна тя и отново го улови под ръка.
Вечерята за двама струваше колкото новата риза, което не му се стори възмутително скъпо. Поръчаха си десерт и кафе, а след това по-малките магазини започнаха да затварят.
— Добре, а сега у дома — каза той. — И оттук нататък ще бъдем наистина предпазливи.
Минаха покрай щандовете на универсалния магазин в обратен ред — първо пастелните летни памучни дрехи, след това острата миризма на козметиката. Накара я да спре пред стъклената врата и огледа внимателно паркинга. Въздухът там беше топъл и влажен. Вероятността да се случи нещо лошо беше едно на милион, но си струваше да се вземе предвид. Нямаше нищо обезпокоително — само хора, които мъкнеха към колите си издути торби. Отидоха до тяхната. Джоди седна зад волана, а той до нея.
— Откъде минаваш обикновено? — попита той.
— Когато се прибирам оттук ли? По Рузвелт Драйв.
— Добре. Сега ще караш към Ла Гуардия и ще минем през Бруклин. По Бруклинския мост.
