бяха отишли и сега се виждаха само забързани пешеходци, понесли в ръце пластмасови чашки с кафе и кифлички, увити в салфетки. Такситата се опитваха да си пробият път и надуваха клаксони пред светофарите сякаш за да ги накарат да светнат зелено по-бързо. Имаше лек ветрец и се долавяше мирисът на реката.
Сградата беше на западната страна на улицата. Трафикът беше предимно в една посока, на юг, от ляво на дясно под прозореца. За да отиде на работа, Джоди трябваше да тръгне надясно и да се движи в посоката на автомобилите. Щеше да върви по десния тротоар, за да е на слънце, да прекоси Бродуей шест- седем пресечки по-нататък, да продължи по левия тротоар и да свие на изток по Уолстрийт към кантората си.
Как биха се опитали да я хванат? Мисли като противника. Като онези двамата. Груби, недодялани, любители на директния подход, надъхани и опасни, но всъщност нищо повече от ентусиазирани аматьори. Беше му ясно какво ще опитат да направят. Щяха да чакат в някоя странична улица, две-три пресечки по- нататък, в кола с четири врати, готови да изпълзят на Бродуей и да свият вдясно. Щяха да седят на предната седалка, да мълчат и да наблюдават пешеходната пътека — сигурно очакваха, че Джоди ще пресече забързано или ще спре, за да изчака зелената светлина на светофара. Биха й дали секунда, а после щяха да направят десния завой, да се изравнят с нея, леко да я задминат. След това единият щеше да изскочи навън, да я хване, да отвори задната врата, да я натика в колата и да седне до нея. Само с едно бързо, добре заучено движение. Елементарна тактика, но надеждна и ефективна. Повече или по-малко с гарантиран успех в зависимост от обекта и от готовността му да реагира. Ричър бе правил същото многократно с обекти, доста по-силни и по-подготвени от Джоди. Веднъж дори го бе правил заедно с Лион — той седеше зад кормилото.
Наведе се напред през прозореца и огледа улицата вляво и дясно, много внимателно. По ъглите на следващите няколко пресечки не се забелязваше нищо. Би трябвало да чакат някъде там.
— Готова съм — извика Джоди.
Спуснаха се заедно деветдесет етажа надолу, в подземния паркинг. Стигнаха докъдето трябва — местата за паркиране, наети заедно с офиса на Хоби.
— Трябва да вземем другата кола — обади се биячът. — По-голяма е.
— Добре — съгласи се Тони. Отключи я и седна зад волана. Другият се намести до него и погледна назад към празното пространство. Тони запали двигателя и подкара колата към изхода.
— Е, как ще действаме? — попита Тони.
Другият се усмихна самоуверено.
— Няма да е трудно. Ще тръгне на юг по Бродуей. Ще чакаме зад някой ъгъл и ще я видим. Две пресечки южно от апартамента й. Ще изчакаме да прекоси по пешеходната пътека, ще излезем на Бродуей, ще я настигнем и готово, нали?
— Грешка — каза Тони. — Ще постъпим по друг начин.
Онзи го изгледа косо.
— Защо?
Тони изкачи колата по рампата и излязоха вън, на дневна светлина.
— Защото не си особено умен — отговори той. — Щом като ти предлагаш нещо, значи има и по-добър начин да се направи. В Гарисън се провалихте, нали? Ще се провалиш и сега. Онзи тип Ричър сигурно е с нея. Там ви прецака, ще ви прецака и тук. Това, което ти смяташ за най-добро, е последното, което ще направим.
— Добре, как ще го направим тогава?
— Ще ти го обясня много внимателно — отвърна Тони. — И много простичко.
Ричър затвори прозореца, щракна ключалката и спусна щорите. Джоди беше застанала на вратата. Косата й все още не бе напълно изсъхнала; беше с права ленена рокля без ръкави, голи крака, семпли обувки. На цвят роклята беше същата като мократа й коса, но скоро щеше да изглежда по-тъмна — когато косата й изсъхнеше. Носеше дамска чанта и голямо кожено куфарче, като тези, които използват пилотите от гражданската авиация. Явно бе доста тежко. Остави го на пода и се наведе към сака, който все още беше там, където Ричър го бе захвърлил предната вечер. Извади завещанието на баща си, отвори черното куфарче и го сложи вътре.
— Искаш ли да го нося аз? — попита я той.
Джоди се усмихна и поклати глава.
— В този град профсъюзите са силни. Охраната на хора не включва мъкненето на багажа им.
— Изглежда тежък — отбеляза той.
— Вече съм голямо момиче — отвърна тя и го погледна.
Ричър кимна, после вдигна металното резе на вратата.
Джоди протегна ръка покрай него и отключи. Отново вдъхна парфюма й — деликатен и женствен. Раменете й под роклята бяха слаби, почти кльощави. Под кожата на лявата й ръка играеха мускулчета, за да крепят тежката чанта.
— Какви закони си понесла в куфарчето? — попита я.
— Финансови — отговори тя.
Той отвори вратата и погледна навън. Коридорът беше пуст. Индикаторът на асансьора показваше, че някой слиза от третия етаж.
— Какви точно? — попита той.
Отидоха до асансьора и го повикаха.
— Предимно преструктуриране на дългове — отговори тя. — Всъщност повече се занимавам с преговори, отколкото с юридическа дейност. По-скоро съм съветник и посредник, знаеш какво е, нали?
Не знаеше. Никога не бе влизал в дългове. Не поради някаква вродена добродетелност, а просто защото не бе имал тази възможност. Армията винаги му бе осигурявала най-необходимото — покрив над главата, храна в чинията. Не се бе научил да иска нещо повече от това. Познаваше обаче хора, които си имаха неприятности. Купуваха къщи и коли на изплащане, а после закъсняваха с вноските и се налагаше счетоводителите да се намесват, за да оправят положението — най-често отиваха в банката и уговаряха плащанията да стават направо от заплатата. Но това беше дребна работа в сравнение с мащабите, в които работеше Джоди.
— Работиш с милиони, нали? — попита той.
Асансьорът дойде и вратата се отвори.
— Да. Обикновено десетки, понякога стотици.
Кабината беше празна и те влязоха.
— Доставя ли ти удоволствие?
Понесоха се надолу.
— Разбира се — отвърна Джоди. — Човек има нужда от работа и трябва да е доволен от това, което има.
Асансьорът спря с леко поклащане.
— Бива ли те?
— Да — отговори тя. — Аз съм най-добрата на Уолстрийт, не се съмнявам в това.
Ричър се усмихна. Беше дъщеря на Лион — не би могло да се сбърка.
Вратата на асансьора се отвори. Във фоайето нямаше никой, входната врата щракна и се затвори, надолу по стълбите към тротоара слизаше някаква жена.
— Ключовете от колата — каза Ричър.
Джоди му ги подаде — голяма връзка ключове, окачени на метална халка.
— Чакай тук — каза й след това. — Ще докарам колата пред вратата. Само минутка.
Отвътре вратата към подземния гараж не се заключваше. Ричър мина през нея, слезе по металните стълби и се огледа в тъмнината. Нямаше никой. Или поне не виждаше никой. Приближи се уверено към друга кола, крайслер или нещо такова, през две места от джипа на Джоди. Легна на земята и огледа под автомобилите. Нищо особено. Никой не се спотайваше зад някой от тях. Стана, мина покрай предния капак на крайслера и покрай следващата кола. Отново погледа пода, застанал между задницата на олдсмобила и
