Сигнал за опасност

да изпълзи по седалките зад него. Роклята й се бе вдигнала нагоре. Ричър я грабна през кръста, тя прилепи глава до рамото му и той я измъкна навън. Вдигна я нагоре и я пренесе на няколко метра — беше много лека. Остави я и се върна тичешком, за да вземе нещата й. Джоди приглади роклята си надолу. Дишаше тежко, косата й се бе разрошила.

— Как разбра? — попита го тя. — Че не е обикновена катастрофа?

Той й подаде чантата, но задържа тежкото куфарче. Улови я за ръка и я поведе назад, към улицата, задъхан от притока на адреналин.

— Говори, докато ходим — каза той.

Свиха вляво и се насочиха на изток към Лафайет. Сутрешното слънце светеше в очите им, вятърът откъм реката духаше в лицата им. Зад гърба си чуваха ръмженето на колите по Бродуей. Изминаха около петдесет метра — задъхани, все още неспокойни.

— Как разбра? — повтори Джоди.

— Въпрос на статистика, предполагам. Какви са шансовете да претърпиш злополука точно сутринта, в която очакваш да дойдат да те търсят двама главорези? Мисля, че е около милион на едно.

Джоди кимна. Усмихна се леко. Бе вдигнала глава, раменете й бяха изпънати, възстановяваше се бързо. Нямаше и следа от уплаха. Беше дъщеря на баща си, нямаше никакво съмнение.

— Беше страхотен — отбеляза тя. — Реагира толкова бързо…

— Напротив, бях пълен боклук — възрази той. — Тъп колкото си щеш. Допусках грешка след грешка. Бяха сменили физиономиите. Появи се нов човек. И през ум не ми мина, че може да го направят. Опитах се да отгатна как биха постъпили двамата задници, които познаваме, а не си помислих, че могат да изпратят някой по-умен от тях. А този, новият, беше доста умен. Планът му беше добър, почти успя. Успяха да ме изненадат, а и после, когато стана, загубих куп време, за да разговарям с теб за предпазни възглавници.

— Не се укорявай — каза тя.

— Как не. Лион имаше едно основно правило: върши нещата както трябва. Добре че го няма, за да види този гаф. Щеше да се срамува от мен.

Видя, че лицето й помръкна. Осъзна какво е казал.

— Извинявай. Просто все още не искам да приема, че го няма.

Излязоха на Лафайет. Джоди застана на бордюра и се заозърта за такси.

— Е, няма го — отбеляза тя. — Ще свикнем с тази мисъл, предполагам.

Ричър кимна.

— Ядосвам се и за колата ти. Трябваше да предвидя, че ще стане така.

Тя сви рамене.

— На изплащане е. Ще поискам да ми изпратят нова, съвсем същата. Сега вече знам, че издържа на удар. Може би този път ще предпочета червена обаче.

— Трябва да я обявиш за открадната — каза той. — Обади се на ченгетата и кажи, че тази сутрин, когато си тръгвала за работа, не си я намерила в гаража.

— Това е измама — отбеляза тя.

— Това е умно — поправи я той. — Не забравяй, че не мога да си позволя ченгетата да ме разпитват за случилото се. Та аз не нося дори и шофьорската си книжка.

Джоди се замисли. После се усмихна. Както се усмихва една сестра, когато прощава на големия си брат някакво прегрешение, помисли си той.

— Добре — съгласи се Джоди накрая. — Ще се обадя от офиса.

— От кантората!? — възкликна Ричър. — Смяташ да отидеш в проклетата кантора?

— Защо не? — попита тя с изненада.

Той махна неопределено с ръка, назад, към Бродуей.

— След това, което се случи? Джоди, искам да си пред очите ми през цялото време.

— Трябва да отида на работа, Ричър. И… разсъждавай логично. Кантората не е станала по-опасна само заради това, което се случи тук, нали? Това са съвсем различни неща. Преди инцидента нямаше нищо против да отида, какво се е променило сега?

Погледна я. Искаше му се да й каже: всичко се е променило. Защото бе ясно, че в това, което Лион бе започнал със старците от кардиологичната клиника, вече са се замесили професионалисти, макар и не съвсем компетентни. Не съвсем компетентни професионалисти, които без малко да се окажат победители тази сутрин. Искаше му се да й каже също: Обичам те, ти си в опасност и не искам да ходиш никъде, където да не мога да се грижа за теб. Само че не можеше да каже нито едното, нито другото. Беше взел решение да не говори с нея за тези неща — за любовта и опасността. Само сви рамене примирено.

— Трябва да дойдеш с мен.

— Защо? За да ти помагам?

Той кимна.

— Да. За да ми помогнеш със старците. Ще им е по-лесно да разговарят с теб, защото си дъщеря на Лион.

— Искаш да съм с теб, защото съм дъщеря на Лион? — попита тя.

Ричър кимна отново. Джоди видя такси и му махна.

— Грешен отговор, Ричър.

Опита се да спори с нея, но не стигна доникъде. Бе взела решение и нямаше намерение да го променя. Най-доброто в момента бе да решат непосредствения проблем — тя трябваше да му наеме кола със златната си кредитна карта и шофьорската си книжка. Накараха шофьора на таксито да ги закара до едно бюро на „Херц“ в центъра. Ричър остана да я чака отред, на слънце, а след петнайсет минути тя се появи от пресечката зад волана на съвсем нов таурус, за да го вземе. Ричър се качи до нея. Върнаха се до долната част на Бродуей и минаха покрай сградата й и мястото на засадата на три пресечки оттам. Смачканите коли ги нямаше. Край бордюра все още се виждаха парчета от стъклата, а по асфалта личаха капки машинно масло, но това бе всичко. Продължиха на юг и спряха пред входа на кантората й. Джоди остави двигателя да работи и дръпна седалката докрай назад, за да е готова за следващия шофьор.

— Е, това е — каза тя. — Ще дойдеш да ме вземеш към седем, нали?

— Толкова късно?

— Днес започвам по-късно — отвърна Джоди. — Следователно ще свърша по-късно.

— Не мърдай от сградата. В никакъв случай.

Ричър излезе на тротоара и я проследи с поглед, докато влезе. Пред входа имаше широк тротоар. Тя го прекоси бързо — голите й крака проблясваха и танцуваха под роклята. После спря, обърна се усмихнато и му махна. Промуши се странично през въртящата се врата, понесла тежкото куфарче. Сградата беше висока — може би на шейсет етажа. Вероятно в нея бяха наели офиси десетки, а може би и стотици отделни фирми. Все пак мястото изглеждаше достатъчно сигурно — непосредствено до входната врата имаше голям пулт, зад който седяха няколко души от охраната. Зад тях имаше стъклена преграда, от стена до стена, от пода до тавана, с една-единствена врата, която се отваряше с бутон под плота на охраната. Зад нея бяха асансьорите. Нямаше начин да се влезе, освен ако охраната не реши да те пусне. Ричър кимна машинално. Може би мястото беше достатъчно сигурно. Може би. Това зависеше от усърдието на хората от охраната. Видя я да разговаря с един от тях — бе навела глава, русата й коса бе паднала напред. След това отиде до вратата в преградата, изчака малко, бутна я, тръгна към асансьорите. Натисна бутон, една от вратите се отвори. Джоди влезе заднишком, стиснала куфара с две ръце пред себе си. Асансьорът се затвори.

Ричър изчака около минута на тротоара, после забързано влезе във фоайето и застана пред портиерите, сякаш го правеше всеки божи ден. Спря пред най-възрастния. Обикновено най-възрастните бяха и най- небрежни. Младите все още хранят някакви надежди за повишение.

— Трябва да отида в „Спенсър, Гътман“ — каза Ричър и погледна часовника си.

— Име? — попита възрастният.

— Линкълн — отговори Ричър.

Човекът беше стар и уморен, но направи каквото трябваше — взе бележник от една преграда и се вторачи в него.