— Имате ли определена среща?
— Току-що ми се обадиха по пейджъра — отвърна Ричър. — Предполагам, че е нещо спешно.
— Линкълн, като автомобилите ли?
— Като президента — отговори Ричър.
Възрастният кимна и прокара дебелия си пръст надолу по дълъг списък с имена.
— Няма ви в списъка — каза той след малко. — Не мога да ви пусна, ако ви няма в списъка.
— Работя за Костело — настоя Ричър. — Имат нужда от мен спешно.
— Мога да им се обадя. Кой ви повика?
Ричър сви рамене.
— Мистър Спенсър, предполагам. Обикновено се срещам с него.
Възрастният доби обиден вид и остави бележника на мястото му.
— Мистър Спенсър почина преди десет години. Ако искате да влезете, уредете си среща като всички останали, това е.
Ричър кимна. Мястото беше добре охранявано. Завъртя се на пета и се върна при колата.
Мерилин Стоун изчака, докато мерцедесът на Честър се скри от погледа й, после се втурна в къщата и се залови за работа. Беше сериозна жена и си даваше сметка, че през очаквания период от шест седмици между обявата и продажбата ще трябва да положи сериозни усилия.
Най-напред се обади на службата за почистване. Къщата беше съвършено чиста, но смяташе да махне някои от мебелите. Знаеше, че по-малкото мебели създават впечатление за простор. Къщата щеше да изглежда дори по-голяма, отколкото беше. Освен това по този начин нямаше да позволи потенциалните купувачи да си създават предварително мнение за това кое би било подходящо и кое не. Например италианският шкаф в коридора беше чудесен, идеален за мястото си, но тя не искаше купувачът да си мисли, че коридорът не би могъл да изглежда и по-различно. По-добре беше да няма нищо и да остави въображението на купувача да запълни празнотата.
И така, след като щеше да маха мебели, беше й нужна и службата за почистване, за да се погрижи за местата под мебелите. По-малкото мебели създаваха впечатление за простор, но биещите на очи празни места навяваха тъга. Обади се в службата, а след това и на транспортната компания и на един склад, защото трябваше да сложи някъде махнатите неща. После се обади на поддръжката за басейна и на градинарите. Искаше да идват всяка сутрин до второ нареждане, за да работят поне по един час всеки ден. Знаеше, че добре оформените градини вършат чудеса.
След това опита да си припомни разни други неща, които бе чела или които бе чула от други хора. Цветя във вазите, разбира се, навсякъде. Обади се в цветарския магазин. Спомни си как някой й бе казал, че чинийки с препарат за почистване на прозорци улавят всички специфични миризми, които съществуват във всяка къща. Спомни си и че ако сложиш шепа кафени зърна в нагорещената фурна, се получава чудно приятен аромат, който впечатлява още в първия момент. Мушна един пакет в чекмеджето с кухненските прибори, за да й е подръка. Прецени, че ако слага по малко във фурната по времето, когато Шерил й се обади, че идва с клиент, очакваният аромат ще е налице точно навреме.
8
Денят на Честър Стоун започна нормално. Тръгна с колата за работа в обикновеното време. Бенцът го успокояваше както винаги. Слънцето грееше както би трябвало през юни. Шофирането до града мина нормално. Трафикът беше нормалният — повече или по-малко. На бариерите за плащане на пътната такса стояха същите продавачи на вестници и цветя. Разредените автомобили по протежението на Манхатън отново доказваха, че както обикновено и този път е преценил правилно. Паркира на обичайното място в подземния гараж на сградата, което държеше под наем, и се качи с асансьора до кабинета си. След това денят престана да бъде нормален.
Всичко горе беше пусто. Сякаш фирмата му бе изчезнала за една нощ. Хората му си бяха отишли — инстинктивно, като плъхове от потъващ кораб. Един-единствен телефон звънеше някъде по бюрата. Нямаше кой да вдигне слушалката. Компютрите бяха изключени. Екраните на мониторите сивееха и отразяваха луминесцентните лампи на тавана. Неговият кабинет винаги беше тих, но сега бе някак злокобно смълчан. Влезе. Тишината напомняше за гробница.
— Аз съм Честър Стоун — каза той.
Каза го само за да чуе звук, но се получи нещо като грачене. Нямаше ехо, защото дебелият килим и лампериите по стените поглъщаха звуците като дунапрен. Гласът му просто изчезна в пустотата.
— По дяволите! — изруга той.
Беше ядосан. Преди всичко на секретарката си. Бе работила при него дълго време и бе от служителите, от които очакваше да издържат и да бъдат лоялни — срамежлива ръка на рамото му, блясък в очите, обещание да остане и да се бори срещу неприятностите, каквито и да са те. Но бе постъпила както всички други. Бе дочула слуховете, долетели от финансовия отдел — фирмата е разорена, чековете за заплатите нямат покритие, — бе изхвърлила куп стари папки от един кашон, бе събрала в него снимките на проклетите си племенници в евтини рамки и скапаното си растение от бюрото, както и боклуците от чекмеджетата и се бе прибрала с метрото у дома, в спретнатия си малък апартамент, където и да се намираше. Малкият апартамент, ремонтиран и обзаведен с неговите пари от времето, когато нещата вървяха добре. Сега вероятно седеше там по хавлия и пиеше бавно кафе в тази неочаквана свободна сутрин, за да не се върне никога повече при него. А може би вече четеше обявите за работа в някой вестник и избираше следващия си пристан.
— По дяволите! — изруга той пак.
Завъртя се на пета, мина през стаята на секретарката и се върна при асансьора. Спусна се до партера и излезе на улицата. Тръгна на запад, с разтуптяно сърце, бесен. Огромните блестящи масиви на „Близнаците“ се издигаха съвсем близо. Прекоси площада и се качи в асансьора. Потеше се. Хладният въздух във фоайето проникваше през дрехите му. Експресният асансьор го качи на осемдесет и осмия етаж. Мина бързо по тесния коридор и влезе в офиса на Хоби за втори път за двайсет и четири часа.
Секретарят седеше на мястото си. От малката кухничка в другия край на приемната излезе набит човек в скъп костюм. В едната си ръка носеше две големи порцеланови чаши. Стоун долови аромат на кафе. Видя как над чашите се издига синкава пара. Погледна единия, после другия.
— Искам да видя Хоби — каза той.
Не му обърнаха внимание. Набитият отиде до бюрото и остави едната от чашите пред секретаря. После мина покрай Стоун и застана по-близо до вратата към коридора, отколкото беше той. Секретарят се наклони напред и внимателно завъртя чашата с кафе, докато дръжката застана в удобно за ръката му положение.
— Искам да видя Хоби — повтори Стоун, вперил поглед право пред себе си.
— Името ми е Тони — отговори секретарят.
Стоун се обърна към него и го изгледа втренчено. На челото му имаше червенина, като че ли неотдавна някой го бе ударил. Косата на слепоочията му бе сресана, но мокра, сякаш бе слагал на челото си студена кърпа.
— Искам да видя Хоби — каза Стоун за трети път.
— Мистър Хоби днес няма да бъде в офиса — каза Тони. — Засега аз ще се занимавам с вашите въпроси. Трябва да обсъдим някои неща, нали?
— Да, трябва — отвърна Стоун.
— В такъв случай да влезем вътре — каза Тони и се изправи.
Кимна на другия, той заобиколи бюрото и седна на стола. Тони тръгна към кабинета на Хоби. Отвори вратата и я задържа, за да влезе Стоун. Беше също толкова сумрачно, колкото и предишния ден. Щорите все още бяха спуснати. Тони прекоси тъмната стая и седна зад бюрото, на стола на Хоби. Пружините проскърцаха в тишината. Стоун тръгна след него, после спря и се огледа — не знаеше къде да седне.
— Ти ще стоиш прав — каза му Тони.
— Какво? — попита Стоун.
— Ти ще стоиш прав, докато водим този разговор.
