Сигнал за опасност

впоследствие също бяха боядисани в бяло. Ричър остави бутилката с вода на нощното шкафче и влезе в банята. Бели плочки, бяла мивка, бяла вана — стар емайл и фаянс. Върна се в стаята. Затвори щорите, съблече се и сгъна новите си дрехи върху шкафа. После отметна завивката и легна.

Илюзия и реалност. Какво бяха девет години? Много, струваше му се, когато тя бе на петнайсет, а той на двайсет и четири. А сега? Той беше на трийсет и осем, а тя беше на двайсет и девет или трийсет, не беше сигурен точно колко. Имаше ли някакъв проблем в тази разлика? Защо не правеше нищо? Може би не възрастта беше причината. Може би беше Лион. Тя беше негова дъщеря и той не можеше да забрави този факт. Това го караше да изпитва чувство за вина, да я приема за нещо средно между племенница и по-малка сестра. Това чувство му налагаше множество задръжки, но пък то бе само илюзия, нали? Тя бе дъщеря на стар приятел, нищо повече. Стар приятел, който вече не бе между живите. Защо тогава се ужасяваше толкова от мисълта, че би могъл да свали фланелката й и да махне колана от кръста й? Защо не го направи? Защо беше в другата стая, а не от другата страна на стената, в леглото при нея? Както бе желал през толкова много, отдавна забравени нощи в миналото, някои от които изпълнени с чувство на срам, други с копнеж.

Защото, предполагаше, нейните реалности бяха вкоренени в подобни илюзии. Противоположното на по-малка сестра и племенница беше по-голям брат и чичо. Любим чичо без съмнение, защото знаеше, че тя го харесва. Привързаността й бе голяма. Любимите чичовци имаха своята отредена роля — семейни неща, пазар, глезене по един или друг начин. Любимите чичовци не биваше да пускат ръце. Това би дошло като гръм от ясно небе, би се изтълкувало като кошмарно предателство. Ужасяващо, нежелано, порочно, психологически травмиращо.

Тя беше от другата страна на стената. Ала не можеше да направи нищо. Нищо. Това нямаше да се случи никога. Даваше си сметка, че всичко това може да го докара до лудост, ето защо си наложи да не мисли за нея, а за други неща. Те със сигурност бяха реалност, не илюзии. Онези двамата, които и да бяха те. Сигурно вече знаеха адреса й. Имаше десетки начини да разбереш къде живее някой. Може би вече бяха някъде съвсем близо. Припомни си сградата. Входната врата беше заключена. Вратата откъм подземния гараж — също. Вратата на апартамента беше заключена и залостена. Прозорците бяха затворени, щорите спуснати. Поне тази вечер бяха на сигурно място. Утре сутринта обаче нямаше да е така. Опасността беше голяма. Може би много голяма. Ричър заспа, докато се опитваше да запомни онези двамата — колата, с която бяха, костюмите им, телосложението, физиономиите.

По това време вече само единият имаше физиономия. Бяха навлезли в океана на десетина мили от апартамента на Джоди. Заедно бяха разкопчали ципа на пластмасовия чувал и бяха хвърлили студения труп на секретарката в мазните вълни на Атлантика. Единият се бе обърнал към другия, за да подхвърли някаква шега, и беше получил изстрел в лицето с безшумна берета. После още един и още един. Поради бавното падане на тялото му трите куршума попаднаха на различни места. Цялото му лице се превърна в ужасна кървяща рана, която изглеждаше черна в тъмнината. След това другият опря ръката му на махагоновия парапет и я отряза при китката с откраднат ресторантски сатър. Бяха нужни пет удара. Беше жестоко и мръсно. Ръката влезе в найлонов плик, а тялото се плъзна във водата почти без звук, на по-малко от двайсет метра от мястото, където вече потъваше секретарката.

7

Джоди се събуди рано на следващата сутрин, което беше необичайно за нея. Обикновено спеше дълбоко, докато будилникът не зазвънеше, за да я накара да се измъкне от завивките и да отиде в банята, бавно и сънливо. Тази сутрин се събуди цял час по-рано. Чувстваше се бодра, дишаше леко, сърцето й туптеше тихо в гръдния кош.

Спалнята й беше бяла както всички останали стаи, а леглото й беше голямо, с бяла дървена рамка, поставено с главата към стената срещу прозореца. Стаята за гости беше до нейната и беше обзаведена по същия начин, само че огледално, защото гледаше в противоположната посока. Това означаваше, че главата му е на около трийсет сантиметра от нейната. Делеше ги само стената.

Знаеше от какво е направена стената. Беше купила апартамента, преди да бъде ремонтиран. Бе следила как върви работата по преустройството месеци наред. Стената между двете спални беше строена заедно с цялата сграда преди сто години. Подът беше от гредоред, а отгоре строителите бяха иззидали стената, до тавана. При ремонта я бяха измазали с мазилка и след това шпакловали, както правят в Европа. Архитектът смяташе, че трябва да се направи по този начин. Така се придаваше допълнителна здравина на стените, подобряваше се звукоизолацията и устойчивостта на огън. Така обаче между нея и Ричър имаше трийсет сантиметра тухли и два пласта мазилка.

Беше влюбена в него. Не се съмняваше нито за миг. Никак. Още от самото начало, винаги. Само че дали беше редно? Беше ли редно да е влюбена в него по този начин? Този въпрос я бе измъчвал и преди. Не бе спала по цели нощи тогава, преди години. Бе изгаряла от срам заради чувствата си. Разликата от девет години помежду им беше срамна. Неприлична. Знаеше го. Едно петнайсетгодишно момиче не бива да изпитва такива чувства към офицер, колега на баща си. По военния протокол това бе още по-срамно. Все едно да се влюбиш в чичо си. Все едно да изпитваш такива чувства към собствения си баща. Но го обичаше. Нямаше никакво съмнение.

Беше с него винаги когато бе възможно. Разговаряше с него, когато можеше, докосваше го, когато можеше. Имаше свое копие от снимката в Манила, на която го бе прегърнала през кръста. Бе я държала в един бележник цели петнайсет години. Бе я гледала безброй пъти. Не можеше да забрави усещането от онова докосване пред обектива. Все още помнеше твърдостта на тялото му, аромата.

Чувствата й не я бяха напускали никога. А бе желала това. Бе й се искало всичко да се окаже някаква детска история, младежко увлечение. Но не бе такова. Знаеше го, защото чувствата й бяха издържали. Той бе изчезнал, тя бе пораснала и бе продължила по пътя си, но чувствата й все още бяха там. Не бяха отслабнали, но постепенно започнаха да се движат успоредно с основния ход на живота й. Винаги налице, винаги истински, винаги силни, но не непременно свързани с ежедневието и реалността. Както при някои хора, които познаваше, адвокати и банкери, които в действителност искаха да са футболисти или танцьори. Някаква мечта от миналото, несвързана с реалността, но абсолютно определяща същността на съответния човек. Адвокат, който иска да е футболист. Банкова служителка, която иска да стане балерина. Разведена трийсетгодишна жена, която през цялото време иска да е с Джак Ричър.

Предишният ден би трябвало да е най-лошият в живота й. Бе погребала баща си, единствения близък, който й бе останал. Бяха я нападнали мъже с пистолети. Познаваше хора, които се бяха обърнали към психотерапевт за значително по-дребни неща. Би трябвало да е съсипана от сполетялото я нещастие. Но не беше. Предишният ден бе най-хубавият в живота й. Ричър се бе появил като видение там, на стълбите зад гаража, над задния двор. Обедното слънце го осветяваше точно отгоре, над главата. Сърцето й се бе разтуптяло и старите чувства се бяха върнали с пълна сила, за да заемат отново централно място в живота й по-силни и безпощадни отвсякога, като някакъв наркотик, който бучеше във вените й подобно на гръмотевица.

Но всичко това бе губене на време. Знаеше го. Трябваше да го приеме. Той гледаше на нея като на племенница или по-малка сестра. Като че ли разликата от девет години все още имаше някакво значение. А нямаше. Ако бяха на петнайсет и двайсет и четири, сигурно би възникнал проблем, но на трийсет и трийсет и девет всичко беше наред. Имаше хиляди двойки с по-голяма възрастова разлика. Милиони двойки. Имаше старци по на седемдесет, женени за двайсетгодишни момичета. За него обаче не беше все едно. Или може би просто бе свикнал да гледа на нея единствено като на дъщеря на Лион. Нещо като племенница. Като дете на началника му. Правилата на обществото или военния протокол го бяха ослепили и не му позволяваха да гледа на нея по друг начин. Това винаги я бе изпълвало с негодувание. До ден-днешен. Привързаността на Лион към него, това, че го наричаше свой брат… това го бе отблъснало от нея. Бе поставило невъзможни пречки от самото начало.

Бяха прекарали деня като брат и сестра, като чичо и племенница. След това той бе станал сериозен, като истински бодигард, който се грижи за поверения му обект с професионална отговорност. Бяха се забавлявали, физическата й безопасност го интересуваше, но само толкова. Никога нямаше да има нещо