— Какво е то?
— Вече е без значение.
— Все пак не можете ли да ми дадете някаква представа?
— Не. Мисля, че всичко вече е свършило — отговори жената, сякаш сърцето й се късаше.
Отново замълча. Джоди погледна навън, към клиниката на доктор Макбанърман.
— А как баща ми щеше да ви помогне? Защото знаеше нещо? Заради връзките си в армията? Това ли беше? Нещо, свързано с армията?
— Да. Затова смятам, че вие няма да можете. Вие сте адвокатка. Вече опитвахме с адвокати. Мисля, че ни трябва човек, свързан с армията. Все пак благодаря за загрижеността. Много мило от ваша страна.
— Вижте — каза Джоди, — има още един човек. Той е с мен в момента. Някога работеше с баща ми. Той би ви помогнал, стига да може.
Отново тишина. Чуваше се само лекото свистене и дишане. Жената сякаш обмисляше. Сякаш имаше нужда от време, за да свикне с нещо ново.
— Името му е майор Ричър — продължи Джоди. — Може би баща ми го е споменавал пред вас. Служили са заедно много време. Баща ми го повика, когато разбра, че няма да е в състояние да продължи.
— Повикал го е? — повтори жената.
— Да. Смяташе, че би могъл да дойде и да поеме нещата в свои ръце. Имам предвид това, което правеше за вас.
— И той ли е бил във военната полиция?
— Да, беше. Това важно ли е?
— Всъщност не знам — отвърна жената и отново замълча. Дишаше тежко, съвсем близо до телефонната слушалка.
— Ще може ли да дойде до нашата къща? — попита изведнъж.
— Ще дойдем и двамата — отговори Джоди. — Искате ли да дойдем и двамата, веднага?
Отново тишина, дишане, мислене.
— Мъжът ми току-що си взе лекарството. В момента спи. Много е болен, знаете това.
Джоди кимна и несъзнателно сви длан в юмрук.
— Мисис Хоби, не можете ли да ми кажете за какво става дума?
Тишина, дишане, мислене.
— Мъжът ми трябва да ви обясни. Ще го направи по-добре от мен, струва ми се. Това е дълга история и понякога се обърквам.
— Добре, кога ще се събуди? — попита Джоди. — Можем да дойдем малко по-късно.
Нова пауза.
— Обикновено се събужда чак на другия ден след това лекарство. Може ли приятелят ви да дойде утре рано сутринта?
Хоби натисна бутона на интеркома върху бюрото с върха на куката. Наклони се напред и извика секретаря.
— Тони? Трябва да поговорим.
Тони влезе, заобиколи малката масичка и седна на едно от канапетата.
— В Хавай е бил Гарбър — каза той.
— Сигурен ли си? — попита Хоби.
Тони кимна.
— Летял с „Америкън“. От Уайт Плейнс до Чикаго, от Чикаго до Хонолулу. На петнайсети април. Върнал се е на следващия ден, шестнайсети април. Същият маршрут. Всичко е записано в компютъра.
— А какво е правил там? — попита Хоби, но сякаш не очакваше отговор.
— Не знам — промърмори Тони. — Но можем да се досетим, нали?
Злокобна тишина изпълни кабинета. Тони наблюдаваше необгорената страна на лицето на Хоби и чакаше отговор.
— Говорих с Ханой — каза Хоби.
— Боже, кога?
— Преди десет минути.
— Ханой! — възкликна Тони. — Дявол да го вземе!
— Минаха трийсет години — продължи Хоби. — И се случи. Сега.
Тони стана и отиде зад бюрото. Разтвори щорите с пръсти и погледна навън. През пролуката проникна лъч слънчева светлина.
— Сега вече трябва да се махнеш. Твърде опасно е.
Хоби не каза нищо. Улови куката с пръстите на лявата си ръка.
— Обеща — настоя Тони. — Първи сигнал, втори сигнал. И двата се получиха. И двата дойдоха, за бога!
— Независимо от това ще им е нужно малко време — каза Хоби. — Нали? В момента все още не знаят нищо.
Тони поклати глава.
— Гарбър не беше глупак. Знаел е нещо. Щом е ходил до Хавай, имало е защо.
Хоби повдигна куката с лявата си ръка и опря студената стомана до обгорялата тъкан на лицето си. Понякога това облекчаваше сърбежа.
— Какво стана с този Ричър? — попита той. — Докъде стигнахте с него?
Тони присви очи пред пролуката в щорите, осемдесет и осем етажа над улицата.
— Обадих се в Сейнт Луис — отговори той. — Ричър също е бил от военната полиция. Служил е с Гарбър в продължение на тринайсет години. Преди десет дни някой друг също се е интересувал от него. Предполагам, че е бил Костело.
— Защо? — попита Хоби. — Семейство Гарбър плаща на Костело, за да намери някогашно приятелче от армията?! Защо, по дяволите?
— Нямам представа — отвърна Тони. — Този тип скита от място на място. Там, където го намери Костело, копаеше плувни басейни.
Хоби кимна мълчаливо. Мислеше.
— Военно ченге — каза той сам на себе си, — което сега скита от място на място.
— Трябва да изчезнеш — настоя Тони пак.
— Не обичам военните ченгета — отбеляза Хоби.
— Знам. Трябва да изчезнеш.
Хоби кимна.
— Умея да проявявам гъвкавост — каза той. — Знаеш го.
Тони пусна щорите. Кабинетът отново стана тъмен.
— Тук не става дума за гъвкавост — каза Тони. — Моля те само да направиш това, което беше планирал от самото начало.
— Промених плана. Искам да се оправя със Стоун.
Тони заобиколи бюрото и седна на канапето.
— Твърде рисковано е да чакаш тук. Обадиха се и от двете места, за бога! Виетнам и Хавай.
— Знам — отговори Хоби. — Затова промених плана още веднъж.
— Как? В първоначалния му вид?
Хоби сви рамене и поклати глава.
— Комбинация от двете. Ще се махнем, това е сигурно, но след като приключа със Стоун.
Тони въздъхна и сложи ръце върху тапицерията с дланите нагоре.
— Шест седмици са твърде много време. Твърде много. Гарбър вече беше в Хавай, за бога! Този смахнат генерал със сигурност е знаел нещо, иначе защо ще бие път?
Хоби клатеше глава. Тънък лъч светлина пронизваше кичурите сива коса върху обгорялата част от главата му.
— Знаел е, съгласен съм с това. Само че се разболя и умря. Това, което е знаел, е умряло с него. В противен случай защо дъщеря му ще прибягва до някакъв скапан частен детектив и някакъв безработен
