Сигнал за опасност

педала. Четирите гуми се завъртяха мощно и колата излетя навън. Ричър видя мъжа с беретата далеч вляво, край верандата. Ускори на заден по алеята, чак до главния път, и изви волана. Натисна спирачката, включи на първа и подкара рязко сред облак синкав дим от гумите.

Продължи с пълна скорост още петдесетина метра и намали газта. Спря малко след алеята към съседната къща, отново включи на заден, влезе в нея и изгаси двигателя, когато стигна до някакви шубраци. Джоди се надигна от пода и се втренчи в него.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Чакам.

— Какво?

— Да се махнат оттук.

Тя изпъшка — нещо средно между гняв и изумление.

— Няма да чакаме, Ричър! Ще отидем направо в полицията!

Той даде контакт, за да може да отвори прозореца. Свали го до долу, за да чува по-добре звуците вън.

— Не мога да отида в полицията — каза той, без да я погледне.

— Защо, по дяволите, да не можеш?

— Защото ще започнат да ме разпитват за Костело.

— Ти не си убил Костело.

— Мислиш ли, че ще ми повярват така лесно?

— Ще ти повярват, защото не си бил ти, толкова е просто.

— Ще мине доста време, преди да намерят някой по-подходящ кандидат от мен.

Тя замълча за миг.

— Какво предлагаш тогава?

— Предлагам да стоим настрана от полицията. Така е по-добре.

Джоди поклати глава. Ричър го видя в огледалото.

— Не, Ричър, трябва да съобщим в полицията.

Той улови погледа й в огледалото.

— Помниш ли какво казваше Лион? Казваше: „Дявол да го вземе, аз съм полицията.“

— Така е, бяхте полицаи, само че доста отдавна.

— Не чак толкова отдавна.

Тя замълча. Изправи гръб. Наклони се към него.

— Работата е, че не искаш да се обърнеш към полицията, нали? Така ли е? Не че не можеш, просто, по дяволите, не искаш!

Той се обърна, за да може да я вижда направо. Видя, че погледът й се спуска към изгорялото петно върху ризата му. Беше продълговато и черно от набитите в тъканта барутни частици. Разкопча ризата и я разтвори. Вгледа се. Същото продълговато петно бе прогорено и върху кожата му — опърлени косми, вече се бе надигнал мехур, зачервен и гневен. Наплюнчи палеца си и го притисна към мехура. Лицето му се сгърчи болезнено.

— След като се бъркат в моя живот, ще отговарят пред мен.

Тя го гледаше втренчено.

— Ти си абсолютно невъзможен, знаеш ли? Също като баща ми! Трябва да отидем в полицията, Ричър.

— Не можем — отвърна той. — Ще ме натикат в затвора.

— Трябва — каза тя отново.

Но го каза неубедено. Ричър поклати глава и не отговори. Наблюдаваше я внимателно. Тя беше адвокат, но също така беше и дъщеря на Лион, така че знаеше какво се случва в реалния свят. Джоди мълча дълго време, после притисна длан към гръдната си кост, сякаш я болеше.

— Добре ли си? — попита я той.

— Удари ме доста силно.

Бих могъл да разтрия мястото по-добре, помисли си той.

— Кои са тези типове?

— Двамата, които убиха Костело — отвърна Ричър.

Джоди кимна. И въздъхна. Сините й очи се огледаха наляво и надясно.

— Добре. Тогава къде ще отидем?

Той се отпусна. И се усмихна.

— Кое е последното място, на което ще си помислят да ни търсят?

Тя сви рамене. Свали ръката си от гърдите и приглади косата си.

— Манхатън?

— Къщата — каза той. — Видяха ни, че бягаме. Няма да допуснат, че сме се върнали.

— Ти си луд, знаеш ли?

— Трябва да вземем куфара. Лион може да е водил записки.

Джоди поклати глава объркано.

— И трябва да затворим къщата. Не можем да оставим гаража отворен, защото ще се напълни с гризачи. Няма да може да се отървеш от тях.

След това вдигна ръка и опря пръст до устните си. Чу се стартиране на мотор. Голям, може би осемцилиндров, на около двеста метра от тях. Хрущене на гуми върху чакъл в нечия алея. Форсиране. Черният силует се появи в полезрението им. Голям, черен джип, алуминиеви джанти. Юкон или тахо, в зависимост от това дали на задницата пишеше „Дженерал Мотърс“ или „Шевролет“. Вътре седяха двама в тъмни костюми. Единият шофираше, другият се бе отпуснал на седалката. Ричър показа цялата си глава през прозореца и се заслуша в утихващия шум на двигателя.

Честър Стоун изчака в кабинета си малко повече от час, после се обади на финансовия директор и го накара да провери текущата сметка в банката. Беше регистриран превод на един милион и сто хиляди долара, направен преди петдесет минути от компания със седалище на Бахамските острови чрез офиса й на Каймановите острови.

— Парите са налице — каза финансовият директор. — Ти се справи, шефе. Номерът мина.

Стоун стисна слушалката и се зачуди точно какъв номер е минал.

— Слизам долу — каза той. — Искам да прегледам цифрите още веднъж.

— Цифрите са наред — отвърна финансистът. — Не се тревожи за това.

— Все пак ще дойда — настоя Стоун.

Спусна се два етажа надолу с асансьора и влезе в луксозния кабинет. Набра паролата и отвори поверителната таблица. Финансовият директор застана пред клавиатурата и вписа новата сума, налична в текущата сметка. Машината направи изчисленията и показа равно салдо точно след шест седмици.

— Видя ли? — попита финансовият. — Бинго.

— Ами лихвата? — попита Стоун.

— Единайсет хилядарки на седмица, шест седмици. Малко нагорно, нали?

— Можем ли да ги платим?

Другият кимна уверено.

— Разбира се. Дължим на двама доставчици седемдесет и три хиляди. Имаме тези пари в наличност. Ако загубим фактурите им и ги накараме да ги изпратят отново, ще спечелим малко време. — Почука по екрана и посочи графата „Плащания срещу получени фактури“. — Седемдесет и три хиляди, минус шейсет и шест, прави седем хиляди отгоре. Можем дори да отидем на вечеря в града един-два пъти.

— Изчисли го пак — настоя Стоун. — Провери всичко още веднъж.

Финансовият директор го изгледа, но все пак повтори операцията. Изтри парите от текущата сметка, получи баланс на червено, после пак ги вписа и салдото отново се изравни. След това забрани плащането по фактурите, извади по единайсет хиляди на всеки седем дни и приключи периода от шест седмици с положително салдо от седем хиляди долара.

— На косъм е — каза той, — но все пак минаваме.