— Не ти, а Лион. Чрез теб.
Джоди не се съгласи.
— Тогава е човекът от кардиологичната клиника. Той, чрез татко, чрез мен.
— Трябва да намеря този човек — каза той.
— Има ли някакво значение сега?
— Мисля, че да. Ако Лион се е безпокоял заради нещо, значи трябва да се безпокоя и аз. Такива бяха някогашните ни отношения.
Джоди кимна замислено. Стана и отиде бързо до рафтовете с книги. Извади с пръсти кабарчето на една от снимките, погледна я и му я подаде.
— Помниш ли? — попита.
Снимката беше правена преди петнайсетина години, цветовете бяха избледнели, както става със старите фотографии под влияние на времето и светлината. Виждаше се синьото небе на Манила и двор, пълен с вехтории. Вляво беше Лион Гарбър, на около петдесет, облечен в изпомачкана, маслинена на цвят бойна униформа. Вдясно беше Ричър, лейтенант на двайсет и четири, цяла глава по-висок от Гарбър, усмихнат с широката усмивка на младостта. Помежду им стоеше Джоди, на петнайсет, с лятна рокля, увила едната си ръка около раменете на баща си, а другата около кръста на Ричър. Бе примижала от светлината, усмихваше се и се бе долепила до Ричър, сякаш искаше да стисне кръста му с всичките сили на слабичкото си, загоряло от слънцето тяло.
— Помниш ли? Тъкмо бе купил новия фотоапарат. Със самоснимачка. Бе взел назаем статив и нямаше търпение да го изпробва.
Ричър кимна. Помнеше. Помнеше аромата на косата й онзи ден, под палещото слънце на Пасифика. Чиста, млада коса. Помнеше докосването на тялото й. Помнеше дългата й, слаба ръка около кръста си. Помнеше как крещеше сам на себе си:
— Казваше, че това е семейната ни снимка — продължи Джоди.
Ричър кимна.
— Така е. Отношенията ни бяха такива.
Тя продължи да гледа снимката. Лицето й бе добило някакво особено изражение.
— Да не забравяме и секретарката — каза той. — Вероятно са я питали кой е наел шефа й. Тя е казала. Дори и да не е, биха разбрали за половин минута. Аз самият разбрах за толкова, плюс един телефонен разговор. Така че сега ще дойдат при теб, за да научат кой стои зад всичко.
Джоди го изгледа с недоумение и остави снимката на бюрото.
— Но аз нямам никаква представа!
— Смяташ ли, че ще ти повярват?
Тя кимна неопределено и погледна към прозореца.
— Добре, какво да направя в такъв случай?
— Ще се махнеш от това място — отговори той. — И то незабавно. Твърде уединено и изолирано е. Имаш ли жилище в града?
— Разбира се — кимна тя. — Имам студио в долната част на Бродуей.
— С кола ли си?
— Да, в гаража е. Само че смятах да прекарам нощта тук. Трябва да намеря завещанието му, да прегледам документите, да сложа нещата в ред. Смятах да се върна утре рано сутринта.
— Направи всичко това сега — каза той. — Колкото можеш по-бързо. След това се махаме. Говоря сериозно, Джоди. Които и да са тези хора, бъди сигурна, че не се шегуват.
Изразът на лицето му беше по-красноречив от думите. Тя кимна бързо и стана.
— Добре, започвам с бюрото. Можеш да ми помогнеш.
От военното обучение в средното училище до демобилизацията си Лион Гарбър бе служил в армията по един или друг начин. Това личеше и по бюрото му. В горното чекмедже имаше моливи, химикалки и линийки, подредени като в аптека. Долните бяха по-дълбоки и бяха пълни с папки, окачени на метални шини. Всяка имаше етикет, старателно надписан на ръка. Данъци, телефон, електричество, мазут за отопление, сметки за градинаря, гаранционни бележки за домакински уреди. Имаше и етикет, написан наскоро, с друг цвят: ПОСЛЕДНА ВОЛЯ И ЗАВЕЩАНИЕ. Джоди хвърли бърз поглед на папките, после ги извади от всички чекмеджета. Ричър намери очукан кожен куфар в един шкаф и ги подредиха вътре. Натиснаха капака, за да се затвори, и щракнаха ключалките. Той взе старата снимка от бюрото и я погледна пак.
— Беше ли ти неприятно? — попита. — Имам предвид това, че ме смяташе за част от семейството си.
Тя спря на прага и кимна.
— Да, ужасно. И един ден ще ти обясня защо.
Той вдигна поглед към нея, но тя се обърна и изчезна в тъмния коридор.
— Ще си събера нещата — подвикна му. — Пет минути, става ли?
Ричър отиде до библиотеката и закрепи снимката там, където беше преди. После загаси лампата и изнесе куфара от стаята. В коридора се огледа. Къщата беше много хубава. Виждаше се, че е била разширявана през периода на съществуването си. Това бе несъмнено. Имаше централно ядро от стаи, в чието разположение се долавяше някаква логика. От коридорчето, в което беше обаче, се разклоняваха нови помещения подобно на кучешки крака, които стърчаха встрани от всевъзможни произволни антрета. Беше твърде малко, за да се нарече зайчарник, и твърде голямо, за да се досетиш кое какво е. Мина през всекидневната. Прозорците гледаха към задния двор и реката, в далечината се виждаше силуетът на академията Уест Пойнт. Въздухът бе застоял и миришеше на стара паста за лъскане на мебели. Обзавеждането беше овехтяло и поначало семпло. Неутрален цвят на пода, бели стени, тромави мебели. Стар телевизор, радио нямаше. Книги, картини, още снимки. Нищо не беше в тон с останалото. Този интериор не бе оформян от дизайнери, бе се развил от само себе си, комфортно. Беше използван за живеене.
Гарбър беше купил къщата преди около трийсет години. Може би когато майката на Джоди бе забременяла. Често срещана постъпка. Семейните офицери често купуваха жилище, обикновено недалеч от първата база, в която са разпределени, или друго място, което си мислят, че ще играе основна роля в живота им, като Уест Пойнт например. Купуваха го и го оставяха празно, докато служеха някъде другаде. В основата на това бе желанието да имат някакъв пристан, място, където да се върнат, когато всичко свърши. Или пък място, където да живеят съпругите и децата, ако за тях няма условия край казармата или ако го налага образованието на децата.
Родителите на Ричър не бяха постъпили така. Не бяха купували къща. Самият той никога не бе живял в къща. Очукани служебни бунгала и казармени помещения, а след това — евтини мотели. И бе сигурен, че не иска нищо друго. Беше сигурен, че не иска да живее в къща. Бе се разминал с този иначе нормален стремеж. Неизбежните грижи го потискаха. Сметките, имотните данъци, застраховките, гаранциите, ремонтите, поддръжката, решенията, които трябваше да се вземат — поправка на покрива или нова печка, мокет или килими, разпределените по дни разходи… Работата в двора. Приближи се към прозореца и погледна навън. Дворът бе отлична илюстрация на цялото безсмислие… Най-напред изразходваш маса време и пари, за да накараш тревата да расте, малко след това изразходваш много време и пари, за да я косиш. Ядосваш се, че е прекалено висока, после, че е прекалено ниска, и я поливаш със скъпа вода цяло лято и със скъпи химикали на есен.
Безумно. Все пак, ако някоя къща би могла да го накара да промени отношението си, това бе къщата на Гарбър. Беше толкова обикновена, така непретенциозна. Сякаш бе разцъфнала благодарение на някакво добродушно пренебрежение. Би могъл да си представи, че живее в нея. И изгледът беше великолепен. Огромната река Хъдсън, вдъхваща кураж, осезаема физически. Старата река щеше да продължава да тече, независимо кой какво прави в къщите и дворовете по бреговете й.
— Е, мисля, че съм готова — подвикна Джоди.
Появи се на прага на всекидневната. Носеше кожена пътна чанта и бе свалила черния траурен костюм. Беше с избелели джинси и сиво-синя фланелка с дребен надпис, който Ричър не можа да разчете. Беше сресала косата си, а статичното електричество бе накарало два кичура да щръкнат встрани. Тя ги прибра зад ухото си. Сиво-синята фланелка подчертаваше очите й и бледата й кожа. Последните петнайсет години
