преброим. Нещо като почетна стража.
— Тя тръгна с тях — каза другият. — Сигурно са я изпратили до къщата от гробищата, а после тя тръгна някъде с тях.
— Не ви ли мина през ум да ги последвате?
— Нямаше начин. Караха бавно и беше дълга колона коли. Като погребална процесия. Щяха да ни забележат веднага. Не бихме могли да се залепим в края на погребална процесия, нали?
— А какво стана със здравеняка от Кий Уест?
— Той си тръгна много рано. Оставихме го. Наблюдавахме мисис Джейкъб. Вече бяхме разбрали коя е тя. Остана последна, после тръгна с войниците.
— Какво направихте след това?
— Проверихме къщата — отговори първият. — Беше заключена, така че се отбихме в града и проверихме чия е собствеността. Всичко е записано в обществената библиотека. Имотът е регистриран на някой си Лион Гарбър. Попитахме библиотекарката какво знае, а тя само ни подхвърли местния вестник. На трета страница имаше репортаж за стареца. Току-що умрял от инфаркт. Вдовец, без други роднини, освен единствената му дъщеря, която е млада, но много добра финансова адвокатка в „Спенсър, Гътман, Рикър и Талбът“ на Уолстрийт. Живее на Бродуей.
Хоби кимна бавно и забарабани нервно с острието на куката по бюрото.
— И кой точно е този Лион Гарбър? Защо всичките тези войници са отишли на погребението му?
— Военна полиция — отговори единият.
Вторият кимна.
— Има три ордена за храброст и повече медали, отколкото можеш да преброиш. Служил е четирийсет години. Корея, Виетнам, къде ли не.
Хоби престана да барабани. Седеше неподвижно, а кръвта се оттегли от лицето му — кожата стана съвсем бяла, с изключение на грапавите розови белези от изгарянето, които блестяха отчетливо в полумрака.
— Военна полиция — повтори той.
След тези думи мълча дълго. Просто седеше, вторачен в пространството. След това вдигна нагоре куката и я завъртя пред очите си — бавно, за да могат светлите лъчи от щорите да очертаят контурите й. Трепереше и затова я улови с лявата си ръка, за да я задържи неподвижно.
— Военна полиция — каза още веднъж и се взря в куката.
След това премести погледа си върху двамата мъже на канапето.
— Излез — нареди на втория.
Той погледна за миг партньора си, излезе и затвори тихо вратата. Хоби избута стола си назад и се надигна. Заобиколи бюрото и застана съвсем неподвижно, точно зад гърба на другия, който седеше на канапето, без да смее да помръдне или да се обърне назад, за да погледне.
Яката на ризата му беше шестнайсети номер, което означаваше, че вратът му е с диаметър малко повече от дванайсет сантиметра, ако можеше да се допусне, че човешкият врат е повече или по-малко правилен цилиндър, допускане, което Хоби винаги правеше със задоволство. Куката му представляваше най-обикновено извито почти в кръг парче стомана, доста голямо. Вътрешният диаметър на извивката беше малко под десет сантиметра. С едно бързо движение надяна куката отпред, върху врата на седналия, и дръпна назад с всичка сила. Онзи подскочи първо напред, после към облегалката на канапето и мушна пръсти под студения метал, за да намали задушаващия натиск. Хоби се усмихна и дръпна още по-силно. Куката беше занитена към чаша от дебела кожа, надяната върху остатъка от ръката му, и прикрепена към кожен ръкав, стегнат върху бицепса му. Ръкавът, който беше по-тесен от лакътната става, поемаше цялото натоварване и придържаше долната част на мястото й — кожената чаша беше само за стабилност. Продължи да дърпа, докато гърдите на жертвата му започнаха да свирят и червенината по лицето му придоби синкав оттенък. След това отпусна сантиметър и се наведе до ухото му.
— На лицето му има синина. Как, по дяволите, се получи това?
Седналият продължаваше да издава нечленоразделни звуци и да жестикулира като обезумял. Хоби завъртя куката леко, така че освободи гласните му струни, но опря острието на куката върху меката част под ухото му.
— Как се получи това? — попита го пак.
Онзи знаеше, че и при най-малкия допълнителен натиск острието ще се забие в уязвимия триъгълник зад челюстта му. Не разбираше много от анатомия, но чудесно разбираше, че от смъртта го дели един сантиметър.
— Ще ти кажа! — изхриптя той. — Ще ти кажа!
Хоби остави куката където беше, като я завърташе леко при всяко колебание, така че целият разказ не отне повече от три минути от началото до края.
— Прецакахте ме — отбеляза Хоби.
— Да, така е — изпъшка онзи. — Само че вината не беше моя. Той сгафи… с мрежата за насекоми… пред вратата… Обърка всичко. Безполезен е!
Хоби завъртя куката.
— А ти си полезен, така ли?
— Заради него стана — изхриптя седналият пак. — Аз все още мога да ти бъда полезен.
— Ще трябва да го докажеш.
— Как? Само ми кажи как. Моля те, само ми кажи!
— Много лесно. Ще направиш нещо за мен.
— Добре — изпъшка онзи. — Каквото поискаш.
— Доведи ми мисис Джейкъб! — изкрещя Хоби в ухото му.
— Добре! — изкрещя той в отговор.
— И без повече грешки! — изкрещя пак Хоби.
— Добре. Повече няма да грешим, обещавам.
Хоби завъртя куката още два пъти, за да подчертае думите си.
— Не
— Какво? Само ми кажи. Всичко ще направя!
— Отърви ме от безполезния си партньор — прошепна Хоби. — Довечера, с лодката.
Седналият кимна енергично, доколкото му позволяваше куката. Хоби се наклони леко напред и освободи врата му. Онзи се свлече странично върху канапето с хриптене. Гадеше му се и искаше да повърне.
— И ми донеси дясната му ръка — добави Хоби. — За доказателство.
Установиха, че клиниката, в която се бе лекувал Лион, всъщност не е самостоятелно здравно заведение, а административна единица в рамките на голяма частна болница, която обслужваше цялата южна част на област Патнъм. Беше бяла десететажна сграда, издигаща се сред парк, сред който бяха пръснати множество ниски постройки; до тях се стигаше по малки алеи, виещи се сред добре поддържаната градина. Вътре се помещаваха различните клиники и отделения, лекарските и зъболекарските кабинети. Болните идваха първо тук и ако се окажеше, че не могат да им помогнат, ги прехвърляха в голямата сграда, срещу заплащане, разбира се. Кардиологичната клиника всъщност не бе нещо обособено — местата и лекарите се променяха в зависимост от това кой е болният и колко тежко е състоянието му. Документацията на Лион показваше, че той също бе ходил на няколко места — от интензивното отделение в началото, през реанимацията, след това в отделението за външни пациенти и отново в интензивното при последното си посещение.
Документите показваха, че единствено името на лекуващия кардиолог не се е променило през цялото време, доктор Макбанърман. В представите на Ричър това беше добродушен възрастен мъж, ерудиран, белокос, мъдър и състрадателен, може би от старо шотландско потекло… докато Джоди не му каза, че всъщност става дума за жена от Болтимор на трийсет и пет. Защото бе разговаряла с нея няколко пъти. Той беше зад волана на джипа на Джоди, а тя се оглеждаше наляво-надясно, за да открие мястото. В края на една от алеите се добраха до ниската тухлена постройка, измазана с бяло, около която сякаш сияеше антисептичен ореол, както е при медицинските сгради. Отпред бяха паркирани няколко коли. Ричър видя свободно място и вкара джипа там.
