Живя в Банкок година. Зарови ковчега в двора зад колибата, която бе наел, като цяла нощ копа като полудял с купена от черния пазар шанцова лопатка, открадната от американската армия. Лопатката бе предназначена да се използва с една ръка — другата трябваше да е свободна, за да държиш оръжието.
След като прибра парите на сигурно място, започна да търси лекари. В Банкок имаше много. Повечето бяха просмукани с джин останки от империята, изхвърлени от всички места, където някъде бяха работили, но доста компетентни, ако ги свариш трезви. Не можеха да направят кой знае какво с лицето му. Един хирург оформи наново клепача му, така че почти да се затваря, и това беше всичко. С ръката му обаче бяха по- усърдни — отвориха раната отново, изгладиха краищата на костите, после зашиха мускула и кожата. Казаха му да остави мястото да заздравее за около месец и после да отиде при един майстор на изкуствени крайници.
Майсторът му предложи разнообразни варианти. Всички те се прикрепваха по един и съши начин, с кожени ремъци и катарами, с кожена чашка, която се правеше по формата на остатъка от ръката. Имаше дървена ръка, оформена много умело и боядисана от дъщеря му. Имаше някакво приспособление с три шипа, което напомняше градински инструмент. Той обаче избра обикновената кука. Допадаше му, макар и да не можеше да обясни защо. Мъжът я изкова от неръждаема стомана и я излъска. Беше готова за седмица. Завари я за конусовидна стоманена основа, която вгради в кожената чашка. Издяла от дърво точно копие на остатъка от ръката му, оформи кожената чашка по него с помощта на дървен чук, после я кисна в различни смоли, за да се втвърди. После приши ремъците и катарамите. Изработи я много прецизно и поиска петстотин щатски долара за труда си.
Той прекара в Банкок до края на годината. В началото куката разраняваше кожата му, беше неудобна и не умееше да си служи с нея. Постепенно обаче свикна. Научи се. По времето, когато отново откопа ковчега с парите и се качи на един случаен кораб, за да стигне до Сан Франциско, вече беше забравил, че някога е имал две ръце. Лицето обаче продължаваше да го дразни.
Пристигна в Калифорния, извади ковчега от трюма на кораба и с малка част от съдържанието му си купи едно комби на старо. Трима уплашени докери качиха ковчега отзад и той потегли към Ню Йорк. След като прекоси цялата страна, двайсет и девет години по-късно все още беше в този град, а произведението на занаятчията от Банкок лежеше на пода, успоредно на леглото, в което бе спал през последните единайсет хиляди нощи.
Обърна се по корем, спусна надолу лявата си ръка и вдигна куката. Седна на леглото, сложи я върху коленете си и се протегна към нощното шкафче, за да вземе бебешкия чорап. Шест и десет сутринта. Още един ден от живота му.
Уилям Къри се събуди в шест и петнайсет. Беше му навик от времето, когато работеше първа смяна в полицията. Беше наследил от баба си апартамента й под наем на втория етаж на Бийкмън Стрийт. Не беше голям, но беше евтин и беше близо до повечето полицейски участъци отвъд Канала. Беше се преместил там след развода си и бе останал, след като се пенсионира. Пенсията му покриваше наема и сметките за отопление, ток и вода, както и наема за едностайния му офис. Доходите от прохождащото частно бюро трябваше да покриват разходите му за храна и издръжката на бившата му съпруга. После, когато бизнесът му се разраснеше, трябваше да го направят и богат.
В шест и петнайсет сутринта апартаментът беше хладен. Високите сгради в съседство препречваха ранните слънчеви лъчи. Спусна крака на линолеума, изправи се и се протегна. Отиде в кухненския бокс и сложи кафето, после се изми в банята. При този режим винаги бе успявал да е на работното си място в седем часа и продължаваше да се придържа към него.
Върна се пред гардероба с чаша кафе в ръка, отвори го и се загледа в дрехите си. Като полицай винаги беше ходил с панталон и сако. Сив панталон, карирано спортно сако. През лятото беше опитвал ленени сака, само че те се мачкаха твърде лесно и затова се бе спрял на полиестерните смески. Тези дрехи обаче нямаше да свършат работа, ако трябваше да мине за Дейвид Форстър — скъпо платения адвокат. Щеше да облече сватбения си костюм.
Беше семпъл, марка „Брукс Брадърс“, купен за семейни тържества, кръщенета и погребения. Беше на петнайсет години и понеже беше „Брукс Брадърс“, не се отличаваше особено от съвременните облекла. Беше му малко голям, защото, след като бе изгубил готвенето на жена си, бързо бе загубил и доста килограми. Крачолите бяха широки за преобладаващите разбирания в Ист Вилидж, но му беше все едно, защото смяташе да носи два кобура на глезените. Уилям Къри бе от хората, които обичат да са подготвени за всичко. Дейвид Форстър му бе казал, че може би няма да се случи нищо особено и той нямаше нищо против да стане така, но все пак човек, който е работил двайсет години в нюйоркската полиция през най- тежките времена, винаги приема предпазливо подобни обещания. Смяташе да носи два малки револвера, „Смит и Уесън“ с къса цев, на глезените си и един голям „Магнум 357“, на колана.
Мушна костюма в големия найлонов плик, който беше намерил някъде, добави бяла риза и най-семплата си вратовръзка. Наниза кобура за магнума на черния си кожен колан и го сложи в един сак заедно с двата по-малки кобура. Отброи в една кутийка по дванайсет патрона за всяко от оръжията и я сложи при тях в сака. Смяташе да се преоблече, след като хапне нещо за обяд. Нямаше смисъл да се разхожда цяла сутрин, маскиран като за карнавал.
Заключи апартамента и отиде пеша до офиса си на Флетчър, със сака в ръка. Спря само за да си купи кифличка, един банан и фъстъци с намалено съдържание на мазнини.
Мерилин Стоун се събуди в седем часа. Очите й бяха мътни, чувстваше се уморена. Бяха ги държали вън от банята доста след полунощ. Трябваше да се почисти. Направи го набитият с черния костюм. После излезе ядосан и ги накара да чакат, докато изсъхне подът. Седяха в тъмнината, гладни и уморени, твърде ужасени, за да поискат някаква храна. Тони я накара да оправи възглавниците на канапето — реши, че има намерение да спи там. Беше унизително да се навежда с късата си рокля и да приготвя леглото му. Докато тя се занимаваше с това, той се усмихваше.
Банята беше студена. Беше влажно и миришеше на дезинфектант. Кърпите бяха сгънати и струпани на куп до мивката. Тя ги постла на пода и двамата с Честър се свиха върху тях, без да кажат дума. Кабинетът от другата страна на вратата беше тих. Не смяташе, че ще заспи, но явно го беше сторила, защото се събуди с ясното усещане, че започва нов ден.
В кабинета се чу шум. Беше измила лицето си и се бе изправила, когато набитият донесе кафе. Тя пое едната чаша мълчаливо, онзи остави другата на рафта под огледалото. Честър все още беше на пода — не спеше, просто лежеше неподвижно. Набитият го прекрачи, за да излезе.
— Почти свърши — отбеляза Мерилин.
— Искаш да кажеш, че сега започва — възрази той. — Къде ще отидем след това? Къде ще отидем довечера?
За малко да каже: „У дома, слава богу“, но си даде сметка, че му е ясно — след два и половина следобед вече нямаше да имат дом.
— В някой хотел, предполагам — отвърна тя вместо това.
— Взеха кредитните ми карти — каза Честър и замълча.
Тя го погледна.
— Какво?
— Никога няма да свърши, не разбираш ли? — попита Честър. — Ние сме свидетели. Видяхме какво направи с двете ченгета. И с Шерил. Да не мислиш, че ще ни пуснат да си отидем ей така?
Тя кимна едва забележимо и го погледна с разочарование. Беше разочарована, защото най-накрая бе разбрал. Сега цял ден щеше да се притеснява и да се тревожи, а това само щеше да направи задачата й още по-трудна.
Възелът на вратовръзката му отне пет минути, после облече сакото. Обличането ставаше по обратния ред на събличането, което означаваше, че обуваше обувките последни. Можеше да връзва връзките им не по-бавно от човек с две ръце. Номерът беше да притиснеш единия край с куката към пода.
След това се зае с банята. Напъха всички мръсни дрехи в една калъфка от възглавница и ги остави край външната врата. Свали чаршафите от леглото и ги натика в друга калъфка, после събра каквито лични вещи успя да намери в един плик от супермаркет, а дрехите си прибра в сак. Отвори външната врата, занесе
