— Бил е дезертьор — каза той. — Формално погледнато, бил е точно това. Бил е военен, който е избягал. Взели са решение обаче да не го преследват. Не е било възможно да е иначе. Какво биха могли да направят, ако го хванат? Щели са да съдят човек с отлично минало, с деветстотин деветдесет и една бойни мисии, избягал, след като е получил зловещо нараняване и е останал сакат за цял живот. Не са можели да постъпят така. При тези обстоятелства не можеш да изпратиш един сакат човек в затвора. В същото време обаче не можеш и да обявиш публично, че оставяш един дезертьор да се измъкне безнаказано. Това щеше да е скандал от друг тип. Тогава все още са преследвали доста младежи за дезертьорство. Не е било възможно да признаят, че имат различно отношение към различните хора. Така че тази информация е била засекретена и покрита. Затова и личното му досие приключва с последната мисия. Всичко останало е в някое хранилище, най-вероятно в Пентагона.
Джоди кимна.
— И затова името му не е изписано на мемориалната стена. Знаели са, че е жив.
Ричър все още не пускаше костите. Оглеждаше ги, прокарваше пръсти по дължината им. В единия край бяха гладки и добре оформени, готови да поемат сложните движения на човешката китка.
— Проверявал ли си старите му медицински картони? — попита Ричър. — Старите му рентгенови снимки и така нататък?
Нюмън поклати глава.
— Той не е безследно изчезнал. Оцелял е и е дезертирал. Ричър се обърна към ковчега на Бамфорд и остави двете кости в единия ъгъл на грубия дървен сандък.
— Просто не мога да повярвам, Наш. Ако съдя по всичко, което научих за този човек, мога да се закълна, че няма манталитет на дезертьор. Преследвал съм предостатъчно такива.
— Но е дезертирал — отвърна Нюмън. — Това е факт, записан в документите от болницата.
— Оцелял е след инцидента — каза Ричър. — Вече не мога да оспорвам това. Бил е в болница. И това не мога да оспорвам. Ами ако не е дезертирал, а е било нещо друго? Ако е бил объркан или не на себе си от лекарствата? Може би просто е тръгнал да се разхожда и се е заблудил.
Нюмън поклати глава.
— Не е бил объркан.
— Откъде си сигурен? След загубата на кръв, недохранването, морфина?
— Дезертирал е — повтори генералът.
— Не се връзва — възрази Ричър.
— Войната променя хората.
— Но не чак толкова.
Нюмън се приближи и заговори много тихо:
— Убил е един санитар. Онзи го видял да си тръгва и се опитал да го спре. Всичко е записано. Хоби казал: „Няма да се върна“, и ударил санитаря по главата с бутилка. Счупил му черепа. Сложили го в леглото на Хоби, но той не успял да стигне до Сайгон жив. Затова е секретността, Ричър. Не са го оставили да се измъкне безнаказано само заради дезертирането. Оставили са го да се измъкне след убийство.
Настъпи пълна тишина. Климатичната инсталация продължаваше да шуми, миризмата на пръст и стари кости все още се носеше във въздуха. Ричър сложи ръка върху лъскавия капак на един от ковчезите просто за да не му се подкосят краката.
— Не мога да повярвам — каза той.
— Трябва — отвърна генералът. — Защото е истина.
— Не мога да кажа всичко това на родителите му. Просто не мога.
— Страхотна тайна, няма що! — възкликна Джоди. — Оставили са го да се измъкне безнаказано след убийство?
— Може би е умрял по-късно — предположи Ричър. — Може да е избягал в джунглата и да е умрял по- късно. Все още е бил много болен, нали?
— Какво ти помага това? — попита го Нюмън.
— Ще мога да кажа на родителите му, че е мъртъв, без да задълбавам в подробности.
— Хващаш се за сламка.
— Трябва да вървим — каза Джоди. — Ще изпуснем самолета.
— Ще проучиш ли медицинските му картони? — попита Ричър. — Ако успея да ги взема от семейството му? Би ли го направил заради мен?
Нюмън не отговори веднага.
— Вече са у мен — каза той. — Лион ги донесе. Дали са му ги.
— Е, ще ги проучиш ли? — попита Ричър още веднъж.
— Хващаш се за сламка — повтори генералът.
Ричър се обърна и посочи стотиците картонени кутии в дъното на помещението.
— Може вече да е някъде там, Наш — каза той.
— Той е в Ню Йорк — възрази Джоди. — Не разбираш ли?
— Не. Искам да е мъртъв — каза Ричър. — Не мога да отида при старците му и да им кажа, че синът им е дезертьор и убиец и че през цялото време е бил някъде наоколо, но не им се е обадил нито веднъж. Трябва ми мъртъв.
— Но не е — каза Нюмън.
— Да, но не е изключено, нали? Може да е умрял по-късно. Там, в джунглата, някъде другаде, може би далеч, докато се е криел. Болести, глад? Може би вече са намерили скелета му. Ще провериш ли медицинските му картони? Като услуга за мен?
— Ричър, трябва да тръгваме — настоя Джоди.
— Ще го направиш ли? — попита Ричър още веднъж.
— Не мога — отговори генералът. — За бога, всичко това е секретно, не разбираш ли? Не трябваше да ви казвам каквото и да било. А и сега не мога да добавя още едно име към списъка на изчезналите. Министерството няма да позволи. Нашата работа е да съкращаваме списъка, не да го увеличаваме.
— Не можеш ли да го направиш неофициално? Можеш, нали? Ти си шефът тук, Наш, моля те! Заради мен.
Нюмън поклати глава.
— Казах ти, хващаш се за сламка.
— Наш, моля те.
Нюмън се замисли. Въздъхна.
— Добре, дявол да го вземе. Щом настояваш, мисля, че ще го направя.
— Кога? — попита Ричър.
Нюмън сви рамене.
— Още утре сутринта.
— Ще ми се обадиш веднага щом свършиш, нали?
— Разбира се, но си губиш времето. Номерът ти?
— Ще ти дам мобилния си — каза Джоди и му продиктува номера. Нюмън го записа върху маншета на бялата си престилка.
— Благодаря ти, Наш — каза Ричър. — Оценявам това, което правиш.
— Губене на време — повтори генералът.
— Трябва да тръгваме — подкани Джоди.
Ричър кимна неопределено и тримата тръгнаха към вратата. Лейтенант Саймън ги очакваше от другата й страна с предложението да ги закара до пътническия терминал.
15
Въпреки първата класа полетът на изток, към Ню Йорк, беше неприятен. Летяха със същия самолет, с който бяха дошли. Бе почистен и ароматизиран, проверен и зареден с гориво, екипажът бе нов. Ричър и Джоди седяха на същите места, които бяха напуснали само преди четири часа. Ричър отново беше до прозореца, но сега се чувстваше различно. Седалката не бе станала по-тясна, бе все така мека и комфортна с разкошната си кожена тапицерия, но сега седенето на нея не беше удоволствие.
