бликащото гориво, огънят, ударът в дърветата, откъртеното витло, размазаните човешки тела на място, където човешки крак не е стъпвал, откакто съществува планетата. Празните очни ябълки на Соупър тъмнееха в светлината на лампите и ги караха да си представят.
— Погледни следващия — каза Нюмън.
В следващия ковчег бяха останките на човек на име Алън. Нямаше обгаряния — само жълти кости и блестяща табела с името му. Равни бели зъби. Здрав, висок, правилен череп, продукт на качествената храна и отглеждането на децата през петдесетте години в Америка. Целият му гръб бе на пихтия.
— Алън е един от тези, които са качили на машината — каза Нюмън.
Ричър кимна тъжно. В следващия ковчег също имаше обгорял скелет. Името му беше Забрински. Малки, калцинирани кости.
— Може да е бил едър — отбеляза Нюмън. — От изгарянето костите понякога се свиват наполовина, така че със сигурност не е бил джудже.
Ричър кимна и докосна костите. Бяха леки и чупливи. Като люспи.
— Наранявания? — попита Нюмън.
Ричър се вгледа пак, но не откри нищо.
— Умрял е от огъня — каза той след малко.
— Да, боя се, че си прав.
— Ужасно! — прошепна Джоди.
В последния, седмия ковчег, бяха останките на човек на име Гънстън. Бяха зловещи. В началото Ричър помисли, че няма череп, но после видя, че е на дъното на дървения ковчег, пръснат на многобройни дребни парченца. Повечето бяха не по-големи от нокът.
— Какво мислиш? — попита го генералът.
— Не искам да мисля — прошепна той. — Приключих с мисленето.
Нюмън кимна съчувствено.
— Парче от витлото го е ударило по главата. Един от тримата, които са взели от мястото. Седял е срещу Бамфорд.
— Пет и още трима — каза Джоди тихо. — В екипажа са били Хоби и Каплан, пилот и помощник-пилот, Бамфорд, командир на екипажа, Соупър и Тардели, картечарите. Отдолу са взели Алън, Забрински и Гънстън.
Нюмън кимна.
— Това пише в документите.
— Тогава къде е Хоби? — попита Ричър.
— Пропускаш нещо — отбеляза Нюмън. — Слабо представяне за човек, който някога беше добър в тези неща.
Ричър го погледна. Де Уит беше казал нещо подобно. И бе казал още, че трябва да търси по-близо до дома.
— Били са военни полицаи, нали? — попита той.
Нюмън се усмихна.
— Кои?
— Двама от тях — отговори Ричър. — Двама измежду Алън, Забрински и Гънстън. Двамата са арестували третия. Мисията е била специална. Предния ден Каплан е оставил там двамата полицаи. Предпоследната му мисия, за която не прочетох. Летял е сам. На другия ден са се върнали да ги вземат заедно с този, когото са арестували.
Нюмън кимна.
— Точно така.
— Кои са полицаите?
— Пит Забрински и Джо Гънстън. Карл Алън е арестантът.
Ричър кимна.
— Какво е направил?
— Подробностите са секретни — отвърна Нюмън. — Ти какво предполагаш?
— При такъв арест? След като са изпратили специален хеликоптер? Трябва да е убил някой офицер — отговори Ричър.
— Да убие офицер? — учуди се Джоди.
— Случвало се е от време на време. Някой откачен лейтенант, може би новопристигнал, който се натяга и непрекъснато вкарва хората си в опасни ситуации. На войниците това може и да не се хареса. Може да решат, че прекалено много се натяга, за да получи медал, и че предпочитат да запазят задниците си цели. Когато изкомандва да атакуват, някой го застрелва в гръб или хвърля граната, което е най-ефективно, защото не се иска прицелване и по-лесно се прикрива.
— Това ли е било наистина? — попита Джоди.
— Подробностите са секретни — отговори Нюмън. — Във всеки случай обаче наистина е имало убийство на офицер. Алън не е бил цвете за мирисане и това е край на една дълга и зловеща кариера.
Джоди кимна.
— А защо изобщо всичко това е секретно? — попита тя. — Каквото и да е направил, умрял е преди трийсет години, нали? Справедливостта е възтържествувала.
Ричър се върна при ковчега на Алън и се втренчи вътре.
— Внимание — каза той, — независимо кой е бил офицерът натегач, на семейството на този човек е казано, че той е умрял като герой, в битка с врага. Ако някой някога разкрие истината, ще избухне скандал, а военното министерство не обича скандалите.
— Точно така — каза Нюмън.
— А къде е Хоби? — попита Ричър.
— Все още пропускаш нещо — каза генералът. — Но да караме поред, нали?
— Къде е то? — попита Ричър. — Къде е?
— В костите — отвърна Нюмън.
Часовникът на стената в лабораторията показваше пет и половина. Оставаше им малко повече от час. Ричър пое дъх и отново тръгна покрай ковчезите, този път в обратен ред — Гънстън, Забрински, Алън, Соупър, Бамфорд, Тардели, Каплан. Шест озъбени черепа и един безглав скелет. Огледа ги още веднъж. Часовникът тиктакаше безмилостно. Спираше пред всеки ковчег, опираше се на алуминиевата стена, взираше се и мислеше. Започваше отгоре — черепа, ребрата, ръцете, таза, краката, стъпалата, опипваше деликатно костите, оглеждаше ги отблизо. Шест без петнайсет. Без десет. Джоди го наблюдаваше тревожно. Ричър отново тръгна покрай ковчезите, като пак започна с Гънстън, военния полицай. След това спря при Забрински, колегата му. При Алън, престъпника. При Соупър, картечаря, при Бамфорд, командира на екипажа. Видя каквото трябваше в ковчега на Бамфорд. Затвори очи. Беше очевидно. Беше толкова очевидно, сякаш беше изписано с фосфоресцираща боя, осветена с прожектор. Беше прав. Бе го открил. Шест часа вечерта, Хавай.
— Има седем трупа — каза той. — И петнайсет китки.
Когато в Хавай е шест вечерта, в Ню Йорк е вече единайсет и Хоби беше сам в апартамента си, на трийсет етажа над Пето Авеню, в спалнята. Готвеше се да поспи. Единайсет беше рано за него — обикновено стоеше буден, четеше книга или гледаше филм по кабелната телевизия до един-два през нощта. Тази вечер обаче се чувстваше уморен. Денят беше тежък. Имаше и физически усилия, и умствено напрежение.
Беше седнал на ръба на леглото. Беше двойно, макар че спеше сам и винаги бе спал сам. Беше покрито с дебела бяла завивка. Стените бяха бели, щорите бяха бели. Не защото бе търсил някаква хармония в обзавеждането, а защото белите неща винаги бяха по-евтини. Каквото и да погледнеш — покривка за легло, спално бельо, боя или завеси, белият вариант винаги имаше по-ниска цена. По стените не висяха картини. Нямаше и снимки или орнаменти, сувенири или каквото и да било. Подът беше от обикновени дъбови дъски. Без килим.
Бе стъпил здраво върху пода. Обувките му бяха здрави, лъснати до блясък, поставени точно под прав ъгъл спрямо дъските на пода. Посегна надолу със здравата си ръка и развърза връзките една по една. Събу
