Лесни за убиване

— Защото бях добър следовател. В Белгия си губех времето. Там не се случваше почти нищо.

— След това имал ли си много случаи на сексуален тормоз?

— Естествено. Превърна се в голям проблем.

— Кое? Фактът, че кариерата на голям брой свестни мъже се провали? — попита Ламар.

Ричър се обърна към нея.

— Имаше и такива. Превърна се в лов на вещици. Според мен повечето случаи бяха истински, но пострадаха и невинни хора. Много нормални взаимоотношения също излязоха на показ. Правилата изведнъж се промениха. Някои от невинните жертви бяха мъже. Имаше обаче и жени.

— Истински хаос, а? — намеси се Блейк. — И всичко започна заради противни женички като Калан и Кук, нали?

Ричър не каза нищо. Козо барабанеше с пръсти по масата.

— Искам да се върнем към историята с Петросян — каза той.

Ричър го погледна.

— Няма история с Петросян. Не съм чувал за човек на име Петросян.

Диърфийлд се прозя и погледна часовника си. Вдигна очилата на челото си и разтри очите си.

— Минава полунощ, знаеш ли това?

— Добре ли се отнесе с Калан и Кук? — попита Блейк.

Ричър премигна през ослепителната светлина към Козо, после пак погледна Блейк. Ярката жълта светлина от тавана се отразяваше от червеникавия махагон на масата и придаваше ален оттенък на подпухналото му лице.

— Да, отнесох се добре с тях.

— Виждал ли си ги пак, след като предаде делата им на прокурора?

— Веднъж или два пъти, струва ми се. Случайно.

— Имаха ли ти доверие?

Ричър сви рамене.

— Мисля, че да. Работата ми беше да ги накарам да ми вярват. Трябваше да ги разпитвам за множество интимни подробности.

— С много жени ли ти се е налагало да правиш това?

— Имаше стотици случаи. През мен са минали двайсетина. След това създадоха специален отдел.

— Кажи ни името на някоя друга жена, с чийто случай си се занимавал.

Ричър затърси в паметта си, сред безбройните кабинети в топли и студени страни, с малки и големи бюра, със слънце зад прозорците, с облаци зад прозорците, множеството огорчени и гневни жени, разказващи с пресекващ глас за това как са били предадени.

— Рита Симека — отговори той. — Изборът ми е случаен.

Блейк замълча, а Ламар се наведе към куфарчето си и извади оттам дебела папка. Сложи я на масата и я плъзна към Блейк. Той я отвори, прехвърли страниците и проследи с пръст дълъг списък. Кимна.

— Добре — каза той. — Какво стана с мис Симека?

— Беше лейтенант Симека — отговори Ричър. — Във Форт Браг, Джорджия. Момчетата твърдяха, че било задявка, а тя го нарече групово изнасилване.

— Какъв беше резултатът?

— Тя спечели делото. Трима души лежаха във военния затвор и бяха уволнени дисциплинарно.

— А какво стана с лейтенант Симека?

Ричър сви рамене.

— В началото беше доволна. Чувстваше се отмъстена. После реши, че не е възможно да остане на служба, и напусна.

— Къде е сега?

— Нямам представа.

— Да допуснем, че я видиш някъде. Примерно попадаш в някой град и я виждаш в магазин или в ресторант. Тя какво би направила?

— Не знам. Вероятно ще ми каже „здрасти“. Може да поговорим, да изпием по чашка.

— Ще й бъде ли приятно, че те вижда?

— Мисля, че да.

— Защото те помни като свестен тип?

Ричър кимна.

— Това са сериозни премеждия. Не толкова самата случка, колкото разследванията и процедурите след това. Затова следователят трябва да създаде контакт. Трябва да бъде приятел и помощник.

— Значи жертвата ти става приятел?

— Ако го направиш както трябва, да.

— Какво ще стане, ако почукаш на вратата на лейтенант Симека?

— Не знам къде живее.

— Ако знаеше. Ще те покани ли да влезеш?

— Не знам.

— Ще те познае ли?

— Сигурно.

— И ще те помни като приятел?

— Предполагам.

— Значи, ако почукаш на вратата й, тя ще те покани, нали? Ще отвори вратата, ще види стария приятел, ще те покани да влезеш и ще ти предложи кафе или нещо друго. Ще поприказвате, ще си спомните миналото.

— Може би — каза Ричър. — Вероятно.

Блейк кимна и млъкна. Ламар сложи ръка на лакътя му и се наведе към него, за да прошепне нещо на свой ред. Той кимна и се наклони към Диърфийлд също за да му прошепне нещо. Диърфийлд погледна към Козо. След това тримата агенти от Куонтико се облегнаха назад, едва доловим жест, който обаче достатъчно красноречиво казваше: Добре, това ни интересува. Козо погледна тревожно Диърфийлд. Диърфийлд се наведе и се втренчи в Ричър през очилата си.

— Положението е много объркано — каза той.

Ричър не отговори. Седеше и чакаше.

— Какво точно стана в ресторанта?

— Нищо — отвърна Ричър.

Диърфийлд поклати глава.

— Беше под наблюдение. Хората ми те следят от една седмица. Специални агенти Ламар и Поултън се присъединиха към екипа тази вечер. Видели са всичко със собствените си очи.

Ричър го изгледа.

— Следите ме от седмица?

Диърфийлд кимна.

— От осем дни, ако трябва да съм точен.

— Защо?

— Ще стигнем и до това.

Ламар се раздвижи и пак посегна към куфарчето си. Извади друга папка, отвори я и измъкна от нея няколко листа. Четири-пет, защипани с метална щипка. Бяха гъсто изписани. Усмихна се ледено на Ричър, обърна ги и ги плъзна по масата към него. Те прошумоляха от рязкото движение и спряха точно пред него. Ричър видя, че е споменат като обекта. Прочете списък с всички посетени от него места, както и описание на всичко, което беше правил през последните осем дни. До последната секунда. До последната подробност. Ричър вдигна очи към усмихнатата физиономия на Ламар и кимна.

— Явно опашките на ФБР са много добри. Изобщо не съм ги забелязал.

Последва мълчание.

— Та какво стана в ресторанта? — попита Диърфийлд след малко.

Ричър се замисли. Честността е най-добрата политика, каза си. Прецени. Преглътна. После кимна на агентите.