— Мисля, че юристите биха го нарекли „несъвършена необходимост“. Извърших дребно престъпление, за да предотвратя по-голямо.
— Сам ли действаше? — попита Козо.
Ричър кимна.
— Да.
— Тогава какво означава онова „не започвайте война за територии с нас“?
— Исках да изглеждам убедителен. Исках Петросян да ме вземе на сериозно, който и да е той. Да си мисли, че си има работа с друга организация.
Диърфийлд се пресегна и взе листата с резултатите от наблюдението. Прегледа ги.
— Тук не са отразени никакви контакти, освен с мис Джоди Джейкъб. Тя определено не се занимава с охранителен рекет. Какво показва телефонният дневник?
— Послушвали сте телефона ми? — попита Ричър.
Диърфийлд кимна.
— Претърсихме и боклука ти.
— Телефонният дневник е чист — обади се Поултън. — Не е говорил с никого, освен с мис Джоди Джейкъб. Води затворен живот.
— Така ли, Ричър? — попита Диърфийлд. — Затворен живот ли водиш?
— Обикновено да — отговори Ричър.
— Значи си действал сам — продължи Диърфийлд. — Като съвестен гражданин. Никакви контакти с гангстери, никакви инструкции по телефона.
Обърна се към Козо и го погледна въпросително.
— Удовлетворява ли те това, Джеймс?
Козо сви рамене и кимна.
— Нямам избор, струва ми се.
— Съвестен гражданин, а, Ричър? — изви въпросително глас Диърфийлд.
Ричър кимна мълчаливо.
— Можеш ли да го докажеш?
Ричър сви рамене.
— Можех да им взема пистолетите. Ако работех за някого, щях да го направя. Но не ги взех.
— Така е. Хвърли ги в контейнера за боклук.
— Преди това ги обезвредих.
— С прахоляк в механизмите. Защо го направи?
— За да не може някой да ги намери и да ги използва.
Диърфийлд кимна.
— Съвестен гражданин. Видял си несправедливост и си поискал да я отстраниш.
— Да.
— Все някой трябва да го направи, нали?
— Да.
— Не обичаш несправедливостите, а?
— Така е.
— И можеш да направиш разлика между добро и зло?
— Надявам се.
— Не ти е нужна намесата на съответните власти, защото можеш сам да вземаш решения.
— Обикновено.
— Уверен си в моралния си кодекс.
— Да.
Диърфийлд замълча и се вгледа в него през отблясъка на светлината.
— Тогава защо открадна парите? — попита той след миг.
Ричър сви рамене.
— Бойна плячка. Трофей.
Диърфийлд кимна.
— И това е от кодекса, нали?
— Сигурно.
— Играеш по свои собствени правила, нали?
— Обикновено да.
— Никога не би ограбил възрастна жена, но няма проблем да прибереш парите на двама биячи.
— Да.
— Когато прекрачат границата на това, което според теб е допустимо, трябва да си получат заслуженото, нали?
— Да.
— Твой личен кодекс.
Ричър отново вдигна рамене и замълча. Тишината натежа.
— Знаеш ли нещо за психологическите профили на престъпниците? — попита внезапно Диърфийлд.
— Само каквото съм чел във вестниците.
— Това е наука — обясни Блейк. — В Куонтико се занимаваме с това от години. Специален агент Ламар в момента е нашият водещ експерт. Специален агент Поултън е неин помощник.
— Правим оглед на местопрестъплението — обади се Ламар. — Откриваме съответните психологически показатели и разработваме личностните характеристики на евентуалния извършител на престъплението.
— Изучаваме жертвите — добави Поултън. — Опитваме се да открием спрямо кого биха били особено уязвими.
— Какви престъпления? — попита Ричър. — Какви местопрестъпления?
— Мръсно копеле! — просъска Ламар.
— Ейми Калан и Каролайн Кук — каза Блейк. — И двете бяха убити.
Ричър се втренчи в него.
— Калан умря първа — продължи Блейк. — Много характерен почерк, но едно убийство си е едно убийство. След това умря Кук. Същият почерк. И станаха серийни убийства.
— Потърсихме връзка между жертвите — обясни Поултън. — Не беше трудно да я открием. И двете са жертви на сексуален тормоз в армията, вследствие на което са напуснали.
— Невероятна организираност при извършване на престъплението — продължи Ламар, — което говори за военна педантичност. Специфичен почерк. Никакви следи. Никакви улики. Ясно е, че извършителят е много прецизен човек, запознат с процедурите на разследването. Възможно е самият той да е добър следовател.
— И в двете жилища няма следи от взлом — каза Поултън. — И в двата случая убиецът е бил допуснат да влезе от самите жертви.
— Значи и двете са го познавали — допълни Блейк.
— И са му имали доверие — обади се Поултън.
— Като на приятел, дошъл на гости — добави Ламар.
Всички млъкнаха за момент.
— Да, това е бил той. Приятел, дошъл на гости — каза Блейк. — Човек, с когото са се чувствали свързани.
— Приятел на гости — допълни Поултън. — Звъни на вратата, те отварят и казват „Здрасти, радвам се, че те виждам“.
— И влиза — каза Ламар. — Просто така. — Тя замълча за момент, после продължи: — И в двата случая разследвахме престъплението от психологическа гледна точка. Защо тези две жени са ядосали някого до такава степен, че да посегне на живота им? Започнахме да търсим човек от армията, със сметки за уреждане. Може би човек, вбесен от мисълта, че някакви противни женици са унищожили кариерата на свестни войници, а след това са напуснали? Лекомислени жени, докарали добри мъже до самоубийство?
— Някой, който ясно може да разграничи доброто от злото — каза Поултън. — Някой, който достатъчно
