сериозно разчита на собствения си морален кодекс, за да се заеме да отстрани такава несправедливост сам. Някой, готов да действа, без да му се бъркат компетентните власти.
— Някой, когото и двете са познавали толкова добре, че са го пуснали да влезе, без да задават въпроси, както се постъпва при посещение на стар приятел — допълни Блейк.
— Решителен човек — добави Ламар. — Някой достатъчно добре организиран, че да купи, без да му мисли много, машинка за етикети и туба лепило, защото се налага да се справи с дребен, неочаквано възникнал проблем.
Настъпи мълчание.
— Прегледахме военните им досиета — продължи тя. — Прав си. Двете не са се познавали. Имали са много малко общи познати. Много малко. Ти си един от тях.
— Искаш ли да узнаеш един интересен факт? — попита Блейк. — Някога серийните убийци са предпочитали да се возят с фолксваген костенурка. Почти всички. Удивително. След това са минали на микробуси. После на джипове. Четири по четири, като твоя. Дяволски показателно е.
Ламар се наклони и взе листата, които бе сложила пред Диърфийлд. Чукна с пръст върху тях.
— Най-често живеят сами — каза тя. — Контактуват най-много с един човек. Живеят за чужда сметка, обикновено за сметка на роднина или приятел, много често жена. Почти не правят нормалните неща. Не говорят много по телефона, тихи и потайни са.
— Познават добре правните проблеми — добави Поултън. — Знаят какво ли не. Като например куп стари дела, чрез които се дефинират правата им.
Отново настъпи мълчание.
— Изготвянето на психологически профили на престъпници — намеси се Блейк — е точна наука. В повечето щати те се смятат за достатъчно основание за арест.
— Тези профили никога не лъжат — отбеляза Ламар, облегна се назад и доволната й усмивка разкри кривите й зъби.
— Е? — попита Ричър.
— Значи някой е убил двете жени.
— И?
Диърфийлд наклони глава надясно, към Блейк, Ламар и Поултън.
— И тези агенти смятат, че този някой е точно като теб.
— Е?
— Затова ти зададохме всички тези въпроси.
— И?
— И, мисля, че са напълно прави. Бил е човек, точно като теб. Може дори да си бил
4
— Не, не съм бил аз — заяви Ричър.
Блейк се усмихна.
— Всички така казват.
Ричър се вторачи в него.
— Говориш тъпотии, Блейк. Имате две жертви, това е всичко. Останалото вероятно е съвпадение. В армията има стотици жени, жертви на сексуален тормоз, ако не и хиляди. Защо решихте, че тъкмо това е причината?
Блейк мълчеше.
— И защо да е човек като мен? — продължи Ричър. — Това също е само предположение. Всъщност дивотията с психологическите профили не е нищо повече, нали? Казвате, че го е направил човек като мен, защото така смятате. Нямате никакви улики.
— Няма улики — съгласи се Блейк.
— Извършителят не е оставил никакви следи — намеси се Ламар. — Това също е важно. Убиецът е умен човек, така че търсим умен човек. Ще кажеш ли, че не си умен, Ричър?
Той я изгледа.
— Има хиляди, не по-глупави от мен.
— Не хиляди, а милиони, нахакано копеле! — просъска тя. — Само че ние стеснихме кръга. Умен човек, самотник, военен, познавал и двете жертви, необясними действия, брутален тип, склонен към саморазправа. По този начин милионите бяха сведени до хиляди, стотици, десетки, а може би накрая оставаш само ти.
— Аз ли? — учуди се Ричър. — Да не си се побъркала? — Обърна се към Диърфийлд, който седеше мълчаливо, и го попита: — И ти ли смяташ, че съм бил аз?
Диърфийлд сви рамене.
— Ако не си ти, бил е човек, който ужасно прилича на теб. Знам със сигурност, че ти изпрати онези двамата в болница. Загазил си сериозно дори само заради това. Не съм запознат с другото, но Бюрото вярва на експертите си. Затова им плащаме в края на краищата.
— Те грешат — възрази Ричър.
— Можеш ли да го докажеш?
Ричър го изгледа.
— Трябва ли? Какво стана с „невинен до доказване на противното“?
Диърфийлд се подсмихна.
— Нека се придържаме към реалния свят, става ли?
Млъкнаха.
— Дати — каза Ричър. — Дайте ми дати и места.
Онези мълчаха. Диърфийлд гледаше безизразно пред себе си.
— Калан умря преди седем седмици — каза Блейк накрая. — А Кук преди четири.
Ричър запрехвърля събитията в паметта си. Преди четири седмици беше започнала есента, преди седем беше краят на лятото. В края на лятото не беше правил абсолютно нищо. Беше работил в двора. Занемарената в продължение на три месеца растителност го бе принудила всеки ден да излиза от къщата с коси, мотики и други непривични за ръцете му инструменти. С дни не беше виждал никого, дори Джоди. Тя беше заета с някакви съдебни дела. Една седмица тя беше в Лондон. Той не помнеше със сигурност точно коя. Беше прекарал времето сам, погълнат от задачата да отблъсне настъплението на природата, сантиметър по сантиметър.
В началото на есента беше насочил усилията си към вътрешността на къщата. Имаше доста неща за вършене. Справил се беше съвсем сам. Джоди беше останала в града, за да си проправя път нагоре по хлъзгавата стълба на служебната йерархия. Рядко прекарваха по няколко нощи заедно, но нищо повече. Не бяха пътували, за да има билети, резервации за хотел или печати в паспорта. Никакво алиби. Погледна седемте агенти, седнали срещу него.
— Сега вече искам адвоката си — каза той.
Двамата местни агенти го отведоха в първата стая. Статутът му се беше променил. Този път останаха вътре, при него, от двете страни на затворената врата. Ричър седна на пластмасовия стол и престана да им обръща внимание. Слушаше безспирното шумолене на оголената вентилация и чакаше, без да мисли за нищо.
Остана така близо два часа. Двамата пазачи чакаха търпеливо до вратата, без да го гледат, говорят или да помръднат. Той седеше на стола, вперил поглед в тавана. Имаше две вентилационни системи — едната вкарваше свеж въздух, а другата отвеждаше навън застоялия. Конструкцията беше ясна. Проследи с поглед тръбите и си представи големи, лениви вентилатори на покрива, които се въртят в противоположни посоки и карат сградата да диша като жива. Представи си как дъхът му се понася към нощното небе на Манхатън и към океана, как молекулите се смесват с атмосферата и вятърът ги отнася надалеч. За два часа можеха да се отдалечат на повече от трийсет километра от брега. Или четирийсет. Дори петдесет. В зависимост от условията. Не помнеше дали нощта беше ветровита. Май че не. Спомни си мъглата. Ако имаше вятър, нямаше да има мъгла. Значи нямаше вятър и застоялият въздух бе надвиснал неподвижно някъде горе над
