всичко — кафе, захар, сметана, понички, но не и вестници.
— Съжалявам за вестта от Спокейн — каза й Ричър.
Ламар кимна мълчаливо.
— Предложих й отпуск — каза Блейк. — Има право при тези обстоятелства.
Ричър го изгледа.
— Не е нужно да ми обясняваш.
— Смъртта е част от живота — намеси се Ламар. — Тук това много бързо се научава.
— Няма ли да отидеш на погребението?
Ламар взе една лъжичка и я закрепи върху пръста си.
— Алисън не ми се е обадила. Не знам какво е уредила.
— Ти не й ли позвъни?
Тя сви рамене.
— Ще се почувствам като натрапница.
— Не мисля, че Алисън би го приела така.
Тя го погледна.
— Просто не знам.
В последвалото мълчание Ричър взе каната и си наля кафе.
— Трябва да се залавяме за работа — каза Блейк.
— Не ти ли хареса хипотезата ми? — попита го Ричър.
— Това е предположение, а не хипотеза. Всички ние можем да гадаем колкото си искаме, но не можем да обърнем гръб на осемдесет жени само защото обичаме да гадаем.
— Те ще забележат ли някаква разлика? — попита Ричър.
Отпи голяма глътка кафе и погледна поничките. Бяха изсъхнали и твърди. Вероятно от събота.
— Значи няма да предприемете нищо?
Блейк сви рамене.
— Обмислих го.
— Добре, помисли още малко. Защото следващата, която ще умре, ще бъде от единайсетте, които отбелязах, и ще тежи изцяло на твоята съвест.
Блейк не каза нищо и Ричър дръпна стола си назад.
— Искам палачинки — каза той. — Не ми харесва видът на поничките.
Изправи се, преди да успеят да възразят, и тръгна през столовата. Спря до първата маса, върху която зърна „Ню Йорк Таймс“. До нея седеше сам някакъв мъж. Четеше спортната страница. Останалата част от вестника беше оставил вляво от себе си. Ричър я взе. Заглавието, което чакаше, беше там, на първа страница, под прегъвката.
— Може ли да го взема за малко? — попита Ричър.
Любителят на спортни новини кимна, без да вдига поглед. Ричър мушна вестника подмишница и отиде до плота за сервиране. Закуската беше подредена като бюфет. Той си взе няколко палачинки и осем парчета бекон. Добави сироп, докато палачинките плувнаха в него. Трябваше добре да хапне, защото го чакаше дълго пътуване, първата част от което по всяка вероятност щеше да измине пеша.
Върна се до масата и остави чинията непохватно, като внимаваше да не разлее сиропа и да не изпусне вестника. Хвърли го пред себе си и започна да яде. Престори се, че забелязва заглавието едва сега.
— Я вижте това — каза с пълна уста.
Заглавието гласеше: „В долната част на Манхатън избухва гангстерска война. Шестима убити“. Материалът описваше накратко схватка за територии между две съперничещи си групировки от охранителния рекет, едната китайска, а другата — сирийска. Бяха използвани автоматични оръжия и мачете. Равносметката по броя на труповете беше четири на две в полза на китайците. Сред четиримата мъртви сирийци, както се твърдеше, беше и босът на бандата, заподозреният в множество престъпления Алмар Петросян. Имаше интервюта с полицията в Ню Йорк и с ФБР, както и информация за стогодишната история на охранителния рекет в града, за китайската мафия и редовните конфликти между различните етнически групи за надмощие в бизнеса, за който се говореше, че възлизал на милиарди долари годишно.
— Я вижте това — повтори Ричър.
Вече го бяха видели. Беше повече от ясно. Бяха извърнали лица. Блейк гледаше през прозореца към първите лъчи на зората, Поултън бе забил поглед в стената отзад, а Ламар продължаваше да изучава съсредоточено лъжичката за захар.
— Козо обади ли се, за да го потвърди? — попита Ричър.
Никой не отговори, което беше равносилно на „да“. Ричър се усмихна.
— Животът е гаден, нали? — каза той. — Закачвате ме за куката си, а изведнъж куката изчезва. Странно нещо е съдбата, какво ще кажете?
— Съдба — повтори Блейк.
— Искам да изясним нещо — продължи Ричър. — Харпър отказа да се прави на фаталната жена, а сега Петросян е мъртъв и вие нямате повече козове. И без това не искате да чуете и дума от това, което ви казвам, така че има ли поне една причина, поради която не мога да си тръгна веднага оттук?
— Има много причини — каза Блейк.
— Нито една от тях не е достатъчно добра — отвърна Ричър.
Стана и си тръгна. Никой не се опита да го спре. Излезе от столовата, после вън от сградата, в сутрешния хлад. Отиваше си у дома.
Вървя през целия път до пропускателния пункт, промуши се под бариерата и пусна пропуска си на пътя. Продължи нататък, зави зад ъгъла и се оказа в територията на морската пехота. Вървеше по средата на улицата и след осемстотин метра стигна до първата просека. Зърна множество коли и няколко мълчаливи мъже, които го наблюдаваха, но не го спряха — ходенето пеша беше необичайно, но не и незаконно. Стигна до втората просека трийсет минути след като излезе от столовата. Отмина я и продължи нататък.
След още пет минути чу колата зад гърба си. Спря, обърна се и я изчака. Когато приближи достатъчно, за да я види добре, разбра, че е Харпър, което и бе очаквал. Беше сама. Изравни се с него и свали стъклото.
— Здравей, Ричър — поздрави тя.
Той кимна мълчаливо.
— Искаш ли да те закарам?
— Напред или обратно?
— Където искаш.
— До главния път. Отивам на север.
— На автостоп ли?
Той кимна.
— Нямам пари за самолет.
Седна до нея и колата плавно ускори. Харпър беше облякла втория си костюм, косата й бе разпусната върху раменете.
— Да не би да са ти наредили да ме върнеш? — попита той.
Тя поклати глава.
— Решиха, че нямат полза от теб. Няма с какво да помогнеш, така казаха.
Ричър се усмихна.
— И сега трябва да пламна от възмущение, да се втурна обратно и да докажа, че грешат, така ли?
Тя се усмихна.
— Нещо такова. Обсъждаха най-добрия подход цели десет минути. Ламар реши, че трябва да засегнат самолюбието ти.
— Както може да се очаква от психолог, завършил озеленяване.
— Може би.
Продължиха нататък през гората, покрай лагера на морските пехотинци.
— Но тя е права — обади се Ричър след малко. — Не мога да им помогна с нищо. Няма да хванат онзи
