Лесни за убиване

тип. Много е умен. Очевидно е прекалено умен дори за мен.

Харпър се усмихна.

— Малко собствена психология, а? Опитваш се да си тръгнеш с чиста съвест?

Той поклати глава.

— Съвестта ми винаги е чиста.

— И за Петросян ли?

— Защо не?

— Не мислиш ли, че съвпадението е невероятно? Заплашват те с Петросян и след три дни той е мъртъв.

— Просто извадих късмет.

— Да, късмет. Знаеш ли, аз не им казах, че съм била извън кабинета на Трент онзи ден.

— Защо?

— За да си спася кожата.

Той я погледна.

— И каква връзка има кабинетът на Трент?

Тя сви рамене.

— Не знам. Но не обичам съвпаденията.

— Очевидно е, че се случват непрекъснато.

— Никой в Бюрото не обича съвпаденията.

— Е, и?

Тя сви рамене.

— Биха могли да се разровят. И да ти създадат неприятности по-късно.

Той се усмихна.

— Това е втората фаза на подхода им, нали?

Харпър му се усмихна в отговор, а после избухна в смях.

— Да, втората фаза. Има още десетина. Някои от тях са много добри. Искаш ли да чуеш всичките?

— Не — отвърна той. — Няма да се върна там. Не искат да ме чуят.

Харпър кимна и продължи да шофира мълчаливо. Спря пред разклона с магистралата и сви по пътя на север.

— Ще те закарам до следващия разклон — обясни тя. — Този го използват само хората на ФБР, а никой от тях няма да те качи.

Той кимна.

— Благодаря ти, Харпър.

— Джоди си е у дома — каза тя. — Обадих се на Козо. Наблюдавали са апартамента й. Не е била там. Прибрала се е тази сутрин с такси, по всяка вероятност от летището, и май ще работи вкъщи.

Ричър се усмихна.

— Добре. Още една причина да не се върна.

— Нуждаем се от помощта ти, знаеш го.

— Не искат да ме слушат.

— Трябва да ги накараш — отвърна тя.

— Това третата фаза ли е?

— Не, това го казвам аз. Говоря сериозно.

Той се замисли за момент, после кимна.

— Тогава ми кажи защо не искат да ме чуят.

— Може би от гордост — отвърна тя.

— Трябва им помощ, това е сигурно — продължи той. — Но не и моята. Не разполагам с необходимите ресурси, нито с нужната власт.

— За да направиш какво?

— За да ги отстраня от това разследване. Губят си времето с идиотските си профили. Така няма да стигнат доникъде. Трябва да работят с уликите.

— Няма улики.

— Има. Фактът, че онзи е много умен. Боята, географското местоположение, отдалечеността на местата, които избира. Всичко това са улики. Би трябвало да се заемат с тях, тъй като те със сигурност означават нещо. Погрешно е да се започва с мотива.

— Ще им предам.

Харпър отби от магистралата и спря на следващата пресечка.

— Ще си имаш ли неприятности? — попита я той.

— Защото не те върнах ли? Вероятно.

Той замълча. Тя се усмихна.

— Това беше десетата фаза — каза Харпър. — Всичко ще бъде наред.

— Надявам се — отвърна той и слезе от колата.

Тръгна на север през улицата и видя как колата й минава под моста и се отправя на юг.

Мъж, висок метър и деветдесет и три и тежък близо сто килограма, трудно може да спре кола на автостоп. По принцип жените не спират, защото се страхуват. Мъжете също могат да се уплашат. Ричър обаче беше гладко избръснат, чист и непретенциозно облечен. Това увеличаваше шансовете му, а по пътя минаваха доста камиони със самоуверени шофьори. И той стигна до Ню Йорк седем часа след като беше тръгнал.

Докато пътуваше, почти не разговаряше, от една страна, защото в камионите беше много шумно за разговори, а, от друга, защото нямаше настроение да разговаря. Демонът на скитника отново започваше да му шепне. Къде отиваш? Връщам се при Джоди, разбира се. Добре, умнико, а какво друго? Ще работиш в задния двор на къщата? Ще боядисваш проклетите стени? Седеше до добродушните шофьори и усещаше как краткото и неудовлетворително пътешествие към свободата е към края си. Помъчи се да го забрави и почувства, че успява. Последният камион, който го взе, доставяше зеленчуци от Ню Джърси за Гринидж Вилидж. Остави го на около два километра от апартамента на Джоди и той измина разстоянието пеша, като през целия път се мъчеше да се съсредоточи върху желанието си да я види.

Имаше ключ за входа, така че влезе направо и се качи с асансьора. Почука на вратата на апартамента й. Шпионката потъмня, после пак светна, вратата се отвори и на прага застана Джоди по джинси и риза, висока, слаба и изпълнена с живот. Беше най-красивото нещо, което някога беше виждал. Но не му се усмихваше.

— Здравей, Джоди — каза той.

— В кухнята ми има агент на ФБР — съобщи му тя.

— Защо?

— Защо ли? — възкликна тя. — Ти ми кажи!

Ричър я последва вътре, до кухнята. Агентът беше нисък млад човек с дебел врат. Син костюм, бяла риза, раирана вратовръзка. Беше залепил за ухото си мобилен телефон и докладваше на някого за пристигането на Ричър.

— Какво искаш? — попита го Ричър.

— Искам да изчакате тук, сър — отговори онзи. — Около десет минути, ако обичате.

— За какво става дума?

— Ще разберете, сър. Десет минути, не повече.

На Ричър му се прииска да си тръгне просто за да му натрие носа, но Джоди седна. Лицето й изразяваше нещо средно между загриженост и раздразнение. „Ню Йорк Таймс“ лежеше разтворен върху плота. Ричър го погледна.

— Добре — каза той и седна. — Десет минути.

Зачакаха мълчаливо. Десетте минути станаха петнайсет. Тогава отдолу се позвъни и агентът отиде да отвори. Натисна бутона на домофона и излезе на площадката вън. Джоди седеше неподвижно, сякаш беше