Лесни за убиване

— Съжалявам — каза той.

— И ти не си майор. Вече не. Сега си цивилен, разбери го най-сетне.

Той кимна мълчаливо.

— Тъкмо това е големият проблем, нали? — продължи Джоди. — И двамата имаме един и същ проблем. Ти ме забърка в нещо против желанието ми и аз постъпих с теб по същия начин. Накарах те да заживееш в цивилизования свят, да се установиш на едно място и да вършиш обикновени неща.

Ричър мълчеше.

— Сигурно аз съм виновна. Аз исках тези неща. Боже, колко много ги исках! Някак ми е трудно да приема, че ти може би не ги искаш.

— Искам теб — каза той.

Тя кимна.

— Знам. И аз те искам. Ти също го знаеш. Дали обаче ти искаш моя живот, а аз твоя?

Духът на скитника се надигна в него и се разкрещя възторжено, като запалянко при победна атака на любимия отбор. Тя го каза! Каза го! Скачай! Грабвай го и действай!

— Не знам — отвърна той.

— Трябва да поговорим за това.

Но не успяха да го направят, защото се чу настойчив звън, сякаш някой долу се беше облегнал на звънеца. Джоди стана, натисна бутона и отиде да чака във всекидневната. Ричър остана на стола пред гранитния плот, загледан в блестящите кварцови люспи. След това чу асансьора, входната врата, стъпките през всекидневната и Джоди се появи на прага. До нея стоеше Лиза Харпър.

15

Харпър все още беше с втория си костюм и косата й бе разпусната по раменете, но иначе беше съвсем променена. Увереността й бе заменена от някакво трескаво напрежение, очите й бяха зачервени и уморени. Стори му се, че е пред нервен срив.

— Какво е станало? — попита той.

— Всичко! Всичко се обърна наопаки!

— Къде?

— В Спокейн.

— Не! — възкликна той.

— Да. Алисън Ламар.

— По дяволите! — промълви Ричър.

Харпър кимна.

— Да. По дяволите.

— Кога?

— Вчера. Той явно ускорява нещата. Вече не спазва интервала. Следващата трябваше да бъде след две седмици.

— Как е станало?

— Както другите. Търсили са я от болницата заради смъртта на баща й, никой не отговарял и накрая позвънили в полицията. Ченгетата отишли и я намерили мъртва във ваната с боята, точно както другите.

— Но как, по дяволите, е влязъл?

Харпър поклати глава.

— През вратата.

— Глупости! Не мога да повярвам!

— Отцепили са района. Ще изпратят специализиран екип направо от Куонтико.

— Няма да открият нищо.

Настъпи мълчание. Харпър нервно огледа кухнята на Джоди.

— Блейк иска да се върнеш — каза тя. — Напълно подкрепя хипотезата ти. Сега ти вярва. Единайсет жени са, не са деветдесет и една.

Ричър се втренчи в нея.

— И какво трябва да кажа на това? По-добре късно, отколкото никога ли?

— Иска да се върнеш — повтори Харпър. — Нещата излязоха от контрол. Трябва да съкратим военните формалности, а той смята, че си показал завидно умение в тази насока.

Не биваше да го казва. Думите й увиснаха във въздуха. Джоди премести погледа си от Харпър към вратата на хладилника.

— Трябва да отидеш, Ричър — каза тя.

Той не отговори.

— Иди да съкратиш формалностите и да направиш онова, за което те бива.

И той тръгна. Долу на Бродуей ги чакаше кола, наета от нюйоркския офис на Бюрото, а шофьорът беше същият тип, с когото пътува от Гарисън с опрян в слепоочието пистолет. Дори и да беше объркан от промяната в статута на Ричър, той не го показваше. Само включи сигналната лампа и пое на запад, към Нюарк.

На летището цареше хаос. Пробиха си път през тълпите до гишетата за вътрешните полети и изчакаха потвърждаването на резервацията от Куонтико. Две места в туристическа класа. Хукнаха към изхода и се оказаха последните, които се качиха на самолета. Стюардесата, която ги чакаше в края на ръкава, ги настани в първа класа, после взе микрофона, приветства всички пътници с „добре дошли“ и им пожела „приятен полет“ до Сиатъл и Такома.

— Сиатъл ли? — учуди се Ричър. — Мислех, че отиваме в Куонтико.

Харпър потърси зад гърба си предпазния колан и поклати глава.

— Първо ще огледаме на място. Блейк смята, че ще бъде полезно. Бяхме там преди два дни и може да установим дали нещо не се е променило. Според него си струва да опитаме. Много е отчаян.

Ричър кимна.

— Ламар как го приема?

Харпър сви рамене.

— Държи се, но е много напрегната. Иска да поеме всичко под свой контрол, но няма да дойде с нас дотам. Все още отказва да се качи на самолет.

Самолетът потегли, описвайки широки кръгове по асфалта, и се отправи към пистата за излитане. Двигателите забучаха неистово и самолетът се разтресе.

— Самото летене не е проблем — каза Ричър.

— Знам — отвърна Харпър. — Разбиването е проблем.

— Според статистиката това почти не се случва.

— Като печалба от лотарията. Но все пак има късметлии.

— Кошмарно е да не летиш. В страна с такива размери това те ограничава, не е ли така? Особено ако си федерален агент. Интересно как я търпят.

Тя отново сви рамене.

— Приемат го като даденост. Намират начини да я заобиколят.

Самолетът зави по пистата за излитане и заби спирачки. Двигателите зареваха на пълни обороти и машината се понесе напред, отначало плавно, после все по-бързо, с постоянно ускорение. Отлепи се от земята неусетно, колелата се прибраха на местата си и земята рязко се наклони пред очите им.

— Пет часа до Сиатъл — каза Харпър. — Всичко отново.

— Помисли ли за географското местоположение? — попита Ричър. — Спокейн е четвъртият ъгъл, нали?

Тя кимна.

— От единайсет възможни места, пръснати из цялата страна, той избира четирите най-отдалечени едно от друго за първите си четири жертви. Крайните точки на схемата.

— Да, но защо? — Харпър се намръщи. — Може би демонстрира възможностите си.