шнур и светна жълта светлина.
— Ето — каза тя.
Мазето беше затоплено от котела на парното. Беше голямо, квадратно помещение, с рафтове покрай всички стени. Между дъските на тавана се виждаше изолация от фибростъкло. Тръбите на отоплението влизаха в тавана. Кашонът беше оставен в средата, завъртян под ъгъл спрямо стените. Беше същият. Същата големина, същият картон, същата фирма, същата картинка, същата търговска марка. Беше запечатан с лъскава лента и изглеждаше съвсем нов.
— Имаш ли нож? — попита Ричър.
Симека посочи към едната стена, върху която беше монтирано табло с куки, на които висяха всевъзможни инструменти. Ричър внимателно откачи един нож за линолеум, защото от опит знаеше, че много често куката се откача заедно с инструмента. Тук обаче не стана така.
Върна се при кашона и сряза лентата, после с дръжката на ножа повдигна капаците. Видя пет метални кутии. Пет капака, които отразяваха светлината от тавана. Извади една от кутиите на нивото на очите си и я огледа. По нея нямаше нищо, освен малкия етикет с надпис „Зелена“.
— Виждали сме доста такива, нали, Ричър? — попита Симека.
Той кимна.
— Доста.
Той върна кутията в кашона, притвори капаците и закачи ножа за линолеум на мястото му.
— Кога е пристигнал? — попита той.
— Не помня — отговори Симека.
— Горе-долу.
— Не знам — каза тя. — Може би преди два месеца.
— Два
Симека кимна.
— Така ми се струва. Не помня точно.
— Не си го поръчвала, нали? — попита Ричър.
Симека поклати глава.
— Имам пералня. Ето я там.
Посочи към ъгъла, където имаше пералня, сушилня, мивка. Чисто килимче. Няколко пластмасови коша и бутилки с перилни препарати.
— Човек обикновено си спомня такива неща — отбеляза Ричър.
— Реших, че е за съквартирантката ми — обясни Симека.
— Имаш съквартирантка?
— Имах. Изнесе се преди две седмици.
— И реши, че кашонът е неин?
— Струваше ми се логично. Тя си създава свое домакинство и има нужда от пералня, нали?
— Но не я попита?
— Защо да я питам? Реших, че след като не е за мен, няма за кого другиго да бъде.
— И защо да я оставя тук?
— Защото е тежка. Може би търси някой да й помогне да я изнесе. Няма я едва от две седмици.
— Оставила ли е още нещо? Симека поклати глава.
— Това е последното.
Ричър заобиколи кашона. Видя мястото, от което са били отлепени транспортните документи.
— И си решила, че тя е взела документите — каза той.
Симека кимна.
— Нормално е, ако иска нещата й да са в ред.
Тримата стояха мълчаливо около големия кашон, осветен от жълтата светлина на тавана.
— Уморена съм — каза Симека. — Свършихте ли? Искам да си тръгвате.
— Само още нещо — настоя Ричър.
— Какво?
— Кажи на Харпър какво правеше в армията.
— Защо? Какво общо има това с всичко останало?
— Просто искам да знае.
Симека сви рамене озадачена.
— Проверявахме оръжия.
— Кажи й какво точно означава това.
— Изпробвахме нови оръжия, току-що получени от производителите.
— И?
— Ако отговаряха на спецификациите, ги пускахме в обръщение.
Харпър погледна Ричър също толкова озадачена.
— Добре — кимна той. — Можем да тръгваме.
Симека ги поведе към вратата. Изгаси лампата. Пак минаха покрай колата и се изкачиха по тясната стълба до входната врата. Симека погледна през шпионката и отвори. Въздухът навън беше студен и влажен.
— Довиждане, Ричър — каза Симека. — Радвам се, че те видях. — Обърна се към Харпър и добави: — Трябва да му вярвате. Аз все още му вярвам. А това е сериозна препоръка.
Входната врата се затвори зад тях, докато слизаха по пътеката. Чуха как ключалката изщрака. Местният агент ги проследи с поглед, докато се качиха в колата си. Вътре все още беше топло. Харпър включи двигателя и пусна отоплението докрай.
— Имала е съквартирантка — отбеляза тя.
Ричър кимна.
— Значи теорията ти пропада. Не е живяла сама. Връщаме се в начална позиция.
— Не е чак в начална. Пак попада в категорията. Никой не може да си постави за цел да убие деветдесет и една жени. Това е безумие.
— А кое не е? Да слагаш трупове във вани, пълни с боя?
Ричър поклати глава.
— Какво ще правим сега? — попита той.
— Връщаме се в Куонтико — отговори Харпър.
Пътуваха близо девет часа. С колата отидоха до Портланд, взеха полет до Спокейн, оттам до Нюарк и после до Вашингтон, където ги чакаше служебна кола, за да ги закара до Куонтико. Ричър спа през по- голямата част от времето. А когато беше буден, някои моменти му се губеха от умора. Съвзе се, когато минаха през лагера на морската пехота. Охраната на входа отново му връчи пропуска за посетител. Шофьорът спря пред главния вход. Влязоха и веднага се спуснаха с асансьора четири етажа под земята до залата за съвещания, с блестящи стени, фалшиви прозорци и снимките на Лорейн Стенли, забодени върху черната дъска. Телевизорът и сега работеше без звук. Блейк, Поултън и Ламар седяха около масата пред купчини книжа. Блейк и Поултън изглеждаха заети и угнетени. Ламар беше бяла като листата пред нея, очите й бяха хлътнали и напрегнати.
— Нека позная — заговори Блейк. — Симека е получила кашона преди месец-два и самата тя не е наясно защо. Не е имало никакви документи.
— Сметнала е, че е на съквартирантката й — каза Харпър. — Не е живяла сама, така че списъкът с единайсет имена не означава нищо.
Блейк поклати глава.
— Означава това, което е означавал винаги — възрази той. — Това са единайсет жени, които само на пръв поглед живеят сами, поне за човек, който съди за тях само по документите. Проверихме всички останали. Осемдесет телефонни разговора. Казахме им, че сме от куриерска компания. Отне много време, но си струваше. Никоя от останалите не е получавала неочаквана пратка. Остават единайсетте. Съквартирантката е изненадала вас, значи ще изненада и него. Ричър е прав. — Ричър го погледна доволно и малко изненадано. — Не мога да го отрека — добави Блейк.
