свистенето на струята.
— Така — каза Стейвли след малко. — Сега започва интересната част.
Подаде маркуча на лаборанта си и със скалпел разряза чувала по цялата му дължина. После направи два напречни разреза в горния и долния край и бавно отлепи назад двете парчета гума. Появи се тялото на Алисън Ламар, с лице към масата, покрито със зелена боя.
След това патологът изряза гумата покрай краката, таза, лактите, около раменете и главата. Махна парчетата, така че остана само онова, което беше затиснато отдолу, между кората втвърдена боя и стоманената повърхност на масата.
Засъхналата боя бе грапава и подобна на желе. Приличаше на повърхността на чужда планета. Патологът започна да мие по краищата, където беше залепнала за кожата.
— Няма ли да я увредиш така? — попита Блейк.
Стейвли поклати глава.
— Това е все едно лакочистител.
Изчистената кожа ставаше зеленикаво-бяла на цвят. Патологът продължи да отделя засъхналата кора, като повдигаше тялото с ръка. Постепенно освободи цялата долна част на тялото и се зае с главата. Започна да облива косата. Беше слепнала и кошмарна.
— Ще трябва да я отрежа — каза Стейвли.
Блейк кимна мрачно.
— Имаше хубава коса — отбеляза Харпър едва чуто. Обърна се и отстъпи назад, а рамото й докосна гърдите на Ричър. Не се отдръпна веднага.
Стейвли взе друг скалпел от масичката и започна да реже косата колкото е възможно по-близо до засъхналата боя. Мушна силната си ръка под раменете и ги надигна. Главата се отдели, а косата остана в боята, като преплетени коренища в блато. След това продължи да отделя гумата от тялото.
— Надявам се да хванете този тип — каза той.
— Това са намеренията ни — отвърна Блейк мрачно.
— Обърни я — нареди патологът.
Трупът се местеше лесно. Размесената с ацетон боя действаше като смазка. Оставиха трупа с лицето нагоре. Изглеждаше зловещо под светлините от тавана, със зеленикаво бяла и набръчкана кожа, все още на петна от боята, с отворени очи и зелени клепачи. Последното парче от гумения чувал сега я покриваше от гърдите до таза, като някакъв старомоден бански костюм.
Стейвли протегна ръка и напипа отдолу металния инструмент. После сряза гумата и мушна ръката през дупката.
— Отвертка — обяви той.
Лаборантът я изми с ацетон и я вдигна нагоре. Беше от добро качество, с тежка пластмасова дръжка и лъскава метална част.
— Като другите в чекмеджето в кухнята — отбеляза Ричър.
— Има драскотини по лицето — каза Стейвли неочаквано.
Насочи струята и го изми старателно. Лявата половина на лицето бе прорязана от четири успоредни драскотини от окото до челюстта.
— Имаше ли ги преди? — попита Блейк.
— Не — отговориха Харпър и Ричър едновременно.
— Тогава откъде са се взели? — учуди се Блейк.
— Деснячка ли беше? — попита патологът.
— Не знам — отговори Поултън.
Харпър кимна.
— Мисля, че да.
Ричър затвори очи и се опита да си припомни как наливаше кафето от каната.
— Да — каза той.
— Съгласен съм — кимна Стейвли. — Той преглеждаше ръцете и китките й. — Дясната й китка е по- голяма от лявата. Ръката е по-тежка.
Блейк се наведе и се вгледа в драскотините по лицето.
— Е?
— Мисля, че си ги е направила сама — каза патологът.
— Сигурен ли си?
Стейвли заобиколи масата, търсейки ъгъла с най-доброто осветление. Раните бяха подути от боята, отворени. Зелени вместо червени.
— Не мога да кажа със сигурност, знаеш го. По-вероятно е обаче да е така. Ако ги е направил той, какви са шансовете да ги направи на единственото място, на което тя би могла да си ги направи сама?
— Накарал я е тя да си ги направи — каза Ричър.
— Как? — попита Блейк.
— Не знам как. Но ги кара да вършат доста неща. Струва ми се, че ги кара сами да изливат боята във ваната.
— Защо мислиш така?
— Заради отвертката. С нея са отворени капаците. Драскотините са му дошли наум по-късно. Ако беше планирал да ги направи, щеше да я накара да вземе от кухнята нож, а не отвертка. Или и двете.
Блейк се втренчи в стената.
— Къде са кутиите в момента?
— В лабораторията. Изследват ги — отговори Поултън. — Тук, при нас.
— Занеси отвертката там и виж дали следите по капаците съвпадат.
Лаборантът мушна отвертката в чист плик за веществени доказателства. Поултън я взе, свали ръкавиците, престилката и защитните терлици и излезе.
— Но защо? — продължи Блейк. — Защо му е да я кара да се издраска така?
— От гняв? — обади се Ричър. — За наказание? За да я унижи? Винаги съм се питал защо не действа с повече насилие.
— Драскотините са много плитки — отбеляза Стейвли. — Предполагам, че са прокървили малко, но не са били болезнени. Дълбочината е еднаква по цялата дължина, което показва, че не е трепнала.
— Може да е някакъв ритуал — каза Блейк. — Да има някакъв символ. Означават ли нещо четири успоредни драскотини?
— За мен нищо — поклати глава Ричър.
— Как я е убил? — попита Блейк. — Това трябва да разберем.
— Може би я е наръгал с отвертката — обади се Харпър.
— Няма следи от такова нещо — отвърна Стейвли. — Никъде не виждам смъртоносни рани.
Свали и последното парче от чувала и обля голото, безжизнено и отпуснато тяло с ацетоновата струя. Ричър се загледа в него и си спомни жизнената усмихната жена, от която сякаш струеше слънчева енергия.
— Възможно ли е да бъде убит човек така, че един патолог да не може да разбере как е станало? — попита той.
Стейвли поклати глава.
— Не и този пред теб.
Той спря струята и пусна маркуча да се навие обратно на макарата до тавана. След това намали вентилацията до нормалното ниво. В стаята отново стана тихо. Тялото лежеше на масата чисто, доколкото можеше да бъде. Порите и гънките все още бяха запълнени с боя, а самата кожа изглеждаше отпусната и бяла — като на същество, живеещо на морското дъно. Косата стърчеше на всички посоки, грубо изрязана покрай черепа.
— Съществуват два основни начина да бъде убит човек — отбеляза патологът. — Единият е да спре сърцето, а другият е да се прекрати достъпът на кислород до мозъка. Дяволски трудно е да се извърши което и да е от двете, без да се оставят следи.
— Как може да се спре сърцето? — попита Блейк.
— Освен ако не го пробиеш с куршум ли? — попита Стейвли. — Най-добрият начин е въздушната
