емболия. Вкарваш в кръвообращението голям мехур въздух. Кръвта циркулира удивително бързо и въздушният мехур удря сърцето като камък, като малък вътрешен куршум. Шокът обикновено е фатален. Заради това медицинските сестри вдигат нагоре спринцовките и пръсват малко течност навън. Така са сигурни, че вътре не е останал никакъв въздух.
— Ти ще забележиш следа от инжекция, нали?
— Може би да, може би не. А при труп като този, категорично не. Кожата е увредена от боята. Ако обаче има увреждания на сърцето, те се виждат лесно. Ще проверя, разбира се, когато я отворя, но не съм оптимист. При другите три трупа не са открили нищо подобно, а предполагаме, че убиецът действа по един и същи начин, нали?
Блейк кимна.
— А кислородът в мозъка?
— Казано на обикновен език, това е задушаване — отвърна Стейвли. — Може да се направи и без да останат кой знае какви следи. Най-лесно е да се удуши възрастен и слаб човек с възглавница. Тук обаче не става дума за такъв. Тя е била млада и силна.
Ричър кимна. Някога, преди години, бе удушил човек. Бе употребил сериозна сила, за да притиска към един дюшек лицето на противника си, докато той се бореше, риташе и умираше.
— Щеше да се съпротивлява като обезумяла — каза той.
— Да, съгласен съм — отвърна Стейвли. — Вижте телосложението и мускулите й. Не би се дала лесно.
Ричър извърна лице. Беше студено. Зелената боя бе навсякъде.
— Мисля, че е била жива — каза той. — Когато е влязла във ваната.
— Защо? — попита Стейвли.
— Няма никакви следи от борба — отговори Ричър. — Всичко беше безупречно чисто. Колко тежи тя? Шейсет или шейсет и два килограма? Опитай се да сложиш такова тегло във вана с боя, без да изпръскаш наоколо.
— Може да е излял боята след това — възрази Блейк. — Върху нея.
Ричър поклати глава.
— Боята щеше да я издигне на повърхността. По всичко личи, че е влязла във ваната като че ли за да се къпе… Първо единият крак, после другият.
— Ще трябва да направим експеримент — каза Стейвли. — Според мен наистина е умряла във ваната. И при първите три няма никакви следи от насилие. Никакви синини, отоци или кръвоизливи. Няма и следсмъртни увреждания. При преместването на труп хрущялите на ставите обикновено се нараняват, защото мускулите вече не ги предпазват. На този етап смятам, че жертвите са направили всичко сами.
— Освен самото умъртвяване — добави Харпър.
Стейвли кимна.
— Самоубийствата във вана обикновено се свеждат до удавяне вследствие на пиянство, дрогиране или срязване на вените в топла вода. Очевидно тук не става дума за самоубийство.
— А и жертвите не са били удавени — добави Блейк.
Стейвли кимна.
— Първите три не са били удавени — продължи той. — В дробовете им не е имало никакви течности. Ще разберем какво е положението тук, когато я отворим, но мога да се обзаложа, че ще бъде същото.
— Тогава как, по дяволите, го е направил? — попита Блейк.
Стейвли се втренчи в трупа и на лицето му се изписа нещо като състрадание.
— В момента нямам никаква представа. Дайте ми час-два, защо не и три, и може да открия нещо.
— Някаква идея?
— Е… имах хипотеза, която се основаваше на докладите за първите три жертви, но сега мисля, че тази хипотеза е абсурдна.
— Каква хипотеза?
Патологът поклати глава.
— По-късно може ли? Сега трябва да излезете. Ще я отворя и не искам да сте тук. Дължим й малко уважение.
19
Оставиха престилките, ръкавиците и защитните терлици на купчина край вратата, после тръгнаха по коридорите и етажите към изхода на патологията. Поеха по заобиколния път към главната сграда, като че ли разходката в хладния въздух през паркингите и алеите щеше да ги пречисти от миризмата на ацетон и смърт. Спуснаха се с асансьора до четвъртия подземен етаж, без да разговарят. Влязоха в заседателната зала и завариха Джулия Ламар сама, вперила поглед в безмълвния екран на телевизора.
— Не трябваше да си тук — каза й Блейк.
— Някакви заключения? — попита тя тихо. — Какво каза Стейвли?
Блейк поклати глава.
— По-късно. Трябваше да си бъдеш вкъщи.
Тя сви рамене.
— Казах ти, не мога да се прибера. Трябва да съм в течение.
— Но ти си изтощена.
— Твърдиш, че не мога да се справя ли? — отвърна тя.
Блейк въздъхна.
— Джулия, стига толкова. Трябва да организираме работата. Ако припаднеш от изтощение, няма да имам никаква полза от теб.
— Това няма да стане.
— Беше заповед, разбираш ли?
Ламар махна пренебрежително с ръка, а Харпър се взря в нея.
— Беше заповед — повтори Блейк.
— И аз я пренебрегнах — каза тя. — И какво ще направиш сега? Трябва да работим. Имаме само три седмици, за да хванем убиеца. Не е много време.
Ричър поклати глава.
— Предостатъчно е…
Харпър се обърна учудено към него.
— … ако веднага поговорим за мотива — добави Ричър.
Всички замълчаха. Тялото на Ламар се изопна на стола.
— Мисля, че мотивът е ясен — каза тя с леден тон.
Ричър я погледна по-меко, опитвайки се да се съобрази с факта, че бе загубила цялото си семейство само за два дни.
— За мен не е — настоя той.
Ламар се обърна към Блейк умолително.
— Не можем да започнем отново този спор — каза тя. — Не сега.
— Налага се — възрази Ричър.
— Вече го направихме — тросна се тя.
— Успокойте се — намеси се Блейк. — Успокойте се. Имаме три седмици и няма да губим нито миг в празни спорове.
— Ще загубите цялото време, ако продължавате така — каза Ричър.
Изведнъж стаята се изпълни с напрежение. Ламар заби поглед в масата. Блейк мълчеше. После кимна.
— Имаш три минути, Ричър — каза той. — Кажи ни какво си намислил.
— Грешите за мотива — започна Ричър. — Ето това мисля. Това ви пречи да погледнете в правилната посока.
— Вече сме разговаряли за това — намеси се Ламар.
— Ще трябва да го направим още веднъж, отначало — отвърна Ричър тихо. — Защото няма да открием
