Лесни за убиване

убиеца, ако го търсим не където трябва. Звучи смислено, нали?

Нужно ли ни е всичко това? — попита Ламар.

— Две минути и трийсет секунди — каза Блейк. — Говори по същество, Ричър.

Ричър въздъхна.

— Този тип е много умен, нали така? Много, много умен. Умен по много специфичен начин. Извършил е четири сложни, добре планирани убийства, без да остави никаква следа след себе си. Засега е допуснал една-единствена грешка, оставяйки кашона отворен. И грешката не е никак сериозна, защото не води доникъде. Значи имаме работа с човек, който успешно е взел хиляди решения, предвидил е хиляди подробности при извънредни и напрегнати условия. Убил е четири жени, а до този момент дори не знаем как.

— Е? — каза Блейк. — Накъде биеш?

— Интелигентността му — продължи Ричър — е от специфичен вид. Тя е практична, ефективна, реалистична. Той е стъпил здраво на земята, планира всичко и е дълбоко прагматичен. Умее да решава проблеми. Невероятно рационален е. Действа в реалността.

— Е? — повтори Блейк.

— Нека ти задам един въпрос. Мразиш ли чернокожите?

— Какво?

— Отговори.

— Не, не ги мразя.

— Сред тях има добри и лоши както сред всички останали, нали?

Блейк кимна.

— Да.

— Ами ако някой ти каже, че негрите или жените не стават за нищо?

— Ще отговоря, че не е прав.

— Ще отговориш, че не е прав, защото знаеш, че не е прав, защото някъде, дълбоко в себе си, си наясно каква е истината.

Блейк кимна.

— Е, и?

— И моето мнение е същото — продължи Ричър. — Расистите дълбоко грешат. Сексистите също. Тук няма място за спор. Напълно ирационално е да се поддържат такива позиции. Помисли малко. Всеки, който излиза от релсите заради проблеми, свързани със сексуален тормоз, дълбоко греши. Всеки, който обвинява жертвите, дълбоко греши. Всеки, който търси отмъщение срещу жертвите, греши. На такъв човек нещо му хлопа. Мозъкът му не функционира правилно. Не е рационален. Не живее в реалността. Няма как иначе. Дълбоко в себе си това е някакъв идиот.

— Е, и?

— Нашият човек обаче не е идиот. Преди секунда се съгласихме, че е много умен. Не ексцентрично умен, не налудничаво умен, а реалистично умен, рационален и практичен. Стъпил е здраво на земята. Току-що се съгласихме с това.

— Е, и?

— Значи не е мотивиран от гнева си към тези жени. Невъзможно е. Не можеш да си едновременно ирационален и рационален. Не можеш да живееш в реалността и същевременно да си извън нея.

Ричър замълча за момент.

— Знаем какъв е мотивът му — каза Ламар. — Какъв друг би могъл да бъде? Жертвите са съвсем ясно определена категория, за да не е така.

Ричър поклати глава.

— Независимо дали ти харесва, или не, начинът, по който описваш мотива му, показва, че не е нормален. А един умствено разстроен човек не би могъл да извърши тези убийства.

Ламар стисна зъби. Ричър чу как изтракаха и изскърцаха. Наблюдаваше я. Тя тръсна глава и рядката й коса се разклати, сякаш беше напръскана с лак.

— Е, какъв тогава е истинският мотив, умнико? — попита тя тихо.

— Не знам — отговори Ричър.

— Не знаеш? Надявам се, че се шегуваш. Подлагаш на съмнение мнението ми, но въпреки това не знаеш?

— Сигурно е нещо съвсем просто. Винаги е така, нали?

В деветдесет и девет от сто случаи истината е нещо съвсем просто. Може би тук при вас е различно, но вън, в реалния свят, е така.

Никой не каза нищо. В този момент вратата се отвори и влезе дребният русоляв Поултън, леко усмихнат. Усмивката му изчезна веднага щом усети напрежението. Седна до Ламар и придърпа към себе си купчина листа сякаш за да се защити.

— Какво става тук? — попита той.

Блейк кимна към Ричър.

— Нашият умник оспорва мнението на Джулия за мотива на убиеца.

— Какво не му е наред на мотива? — попита Поултън.

— Умникът тъкмо се канеше да ни каже. Идваш тъкмо навреме, за да чуеш експертната му лекция.

— Какво стана с отвертката? — попита Ричър. — Някакви заключения?

Поултън отново се усмихна.

— Капаците са отворени или с тази отвертка, или с друга, но същата като нея. Следите съвпадат точно. Кажи сега за мотива.

Ричър въздъхна и огледа лицата срещу себе си. Блейк гледаше враждебно, Ламар беше пребледняла и напрегната. Харпър изгаряше от любопитство, а лицето на Поултън беше безизразно.

— Хайде, умнико, слушаме те — подкани го Блейк.

— Вероятно е нещо много просто — повтори Ричър. — Просто и очевидно. И често срещано. И достатъчно доходно, за да си струва да бъде защитено.

— Според теб той защитава нещо?

Ричър кимна.

— Това е предположението ми. Мисля, че елиминира свидетели или нещо подобно.

— Свидетели на какво?

— На нещо незаконно, някаква мръсна операция, предполагам.

— Каква операция?

Ричър сви рамене.

— Нещо голямо и системно.

— В армията ли? — попита Ламар.

— Очевидно — отговори Ричър.

Блейк кимна.

— Добре, голяма, системна незаконна дейност в армията — каза той. — Каква е тя?

— Не знам — отвърна Ричър.

Отново настъпи мълчание. Тогава Ламар скри лице в дланите си и раменете й се разтресоха. Започна да се клати назад-напред. Ричър се взря в нея. Тя плачеше, сякаш сърцето й се късаше. Той го разбра със закъснение, защото беше напълно безшумно.

— Джулия? — повика я Блейк. — Добре ли си?

Тя свали длани от лицето си и направи безпомощен жест — чакай, не сега. Лицето й бе пребледняло, сгърчено и измъчено. Очите й бяха затворени. В стаята цареше тишина, нарушавана само от учестеното й дишане.

— Съжалявам — промълви тя.

— Няма за какво — каза Блейк. — Много ти се събра.

Тя поклати глава като обезумяла.

— Не! Допуснах ужасна грешка! Мисля, че Ричър е прав. Сигурно е прав. През пялото време съм грешила. Провалих всичко! Не успях да се досетя. Трябваше да ми дойде наум по-рано!