— Пълен адрес?
— Без постоянно местожителство.
— Сигурен ли си?
— Защо?
— Ами Гарисън?
— Какво Гарисън?
— Там е къщата ти — каза тя. — Там би трябвало и да е адресът ти, нали?
Той я погледна.
— Да, може би. Предполагам. Всъщност не съм се замислял за това.
— Ако си собственик на къща, имаш и адрес, не си ли съгласен?
— Добре, пиши Гарисън.
— Улица и номер.
Той ги изрови от паметта си и й ги продиктува.
— Пощенски код?
— Не го знам.
— Не си знаеш пощенския код?
Той не отговори. Тя вдигна очи към него.
— Чувстваш се много зле, нали?
— Защо?
— Все едно. Наречи го „отказ да се приеме действителността“.
Той кимна замислено.
— Да, мисля, че си права.
— Какво ще правиш тогава?
— Не знам. Може би ще свикна.
— А ако не стане?
— Ти как би постъпила?
— Хората трябва да правят това, което наистина искат — отвърна тя. — Мисля, че това е много важно.
— Ти спазваш ли го?
Тя кимна.
— Нашите искаха да остана в Аспен, да стана учителка или нещо подобно. А аз исках да съм в правоохранителните органи. Битката беше сериозна.
— При мен проблемът не е в родителите. Моите не са живи.
— Знам. Проблемът ти е Джоди.
Той поклати глава.
— Не, не е тя. Проблемът е в мен самия. Сам си го правя.
Тя кимна.
— Е, добре.
— Кажи ми как би постъпила ти.
— Не бива да питаш мен — отговори тя навъсено.
— Защо?
— Защото може и да не ти дам отговора, който искаш да чуеш.
— Какъв е той?
— Искаш да ти кажа, че трябва да останеш с Джоди. Да се установиш веднъж завинаги и да бъдеш щастлив.
— Така ли?
— Така ми се струва.
— Но не можеш да го кажеш?
Тя поклати глава.
— Не, не мога. Имах приятел. Нещата бяха доста сериозни. Беше ченге в Аспен. Знаеш, че между ФБР и обикновените ченгета винаги има напрежение. Някакво съперничество. Глупаво е, няма причина за такова нещо, но съществува. При нас то засегна и личния ни живот. Той искаше да напусна. Молеше ме. Разкъсвах се от колебания, но отказах.
— Това ли беше правилният избор?
Тя кимна.
— За мен да. Човек трябва да прави това, което действително желае.
— Това ли ще е правилният избор и за мен?
Тя сви рамене.
— Не знам, но… вероятно е така.
— Първо трябва да разбера какво наистина искам.
— Ти знаеш какво искаш. Всички го знаят, макар и инстинктивно. Съмненията, които изпитваш, са само шум, който се опитва да заглуши истината, защото не искаш да се изправиш пред нея.
Той погледна встрани към фалшивия прозорец.
— Професия?
— Глупав въпрос.
— Ще напиша „консултант“.
Той кимна.
— Звучи тежко.
Тогава в коридора се чуха стъпки, вратата се отвори и влязоха Блейк и Поултън. Носеха още документи, лицата им изглеждаха доволни.
— Може би сме на път да постигнем някакъв напредък — каза Блейк. — Има новини от Спокейн.
— Изглежда, са открили шофьора от Ю Пи Ес, който е доставил кашона. Напуснал е преди три седмици и сега работи в Мисула, щата Монтана, в някакъв склад. Говорили са с него по телефона. Май си спомня за доставката.
— Във фирмата нямат ли документация? — попита Харпър.
Блейк поклати глава.
— Архивират всичко след единайсет дни. А нас ни интересуват доставки преди два месеца. Ако шофьорът посочи деня, можем да получим информацията.
— Някой интересува ли се от бейзбол? — попита Поултън.
Ричър вдигна рамене.
— Двама души са съставили списък с десетте най-добри играчи за всички времена. Само двама са имали буквата „У“ в имената си.
— Защо бейзбол?
— Защото във въпросния ден някакъв играч от Сиатъл направил голям шлем — каза Блейк. — Шофьорът го чул по радиото.
— В Сиатъл това е рядко явление. Затова го помни — каза Ричър.
— Бейб Рут — каза Поултън. — Кой е другият?
— Онъс Уагнър — отвърна Ричър.
— Никога не съм чувал за него — каза Поултън.
— Обадиха се и от „Херц“ — каза Блейк. — Спомнят си, че някой е наел кола за много кратко време, само за два часа, на летището в Спокейн, точно в деня, когато умря Алисън.
— Име? — попита Ричър.
Блейк поклати глава.
— Компютърът им се е развалил и в момента го поправят.
— Хората от гишето не помнят ли?
— Шегуваш ли се? Ако работиш на такова място, можеш да забравиш и собственото си име.
— Кога ще го имаме?
— Утре, предполагам. Сутринта, ако извадим късмет. Иначе следобед.
— Три часа разлика във времето. За нас вече ще е следобед.
