Лесни за убиване

— И аз така мисля.

— Ресторантът на Парк Авеню и Трийсет и шеста улица ли е?

Той поклати глава.

— Близо е с такси. Това е голям град.

Сега тя поклати глава.

— Никакви таксита. Ще ни изпратят кола. Ще я използваме, докато сме тук.

Шофьорът ги чакаше на изхода. Беше същият, който го бе возил и преди. Колата му бе паркирана на платното пред изхода за пристигащите пътници, а на предното стъкло бе подпряна голяма табела с емблемата на Бюрото. Попаднаха в голямо задръстване — през целия път до Манхатън. Беше най- натовареното време. Шофьорът обаче караше така, сякаш не се притесняваше от пътната полиция, и в крайна сметка спряха пред ресторанта „Мостро“ четирийсет минути след кацането на самолета.

Улицата беше тъмна, а ресторантът светеше обещаващо. Бяха заети четири маси, звучеше Пучини. Собственикът видя Ричър на тротоара и побърза, сияещ, да ги посрещне на вратата. Заведе ги до една маса и сам им донесе менюто.

— За този ресторант ли ламтеше Петросян? — попита Харпър.

Ричър кимна към собственика.

— Погледни този човечец. Заслужава ли такова нещо?

— Трябваше да го оставиш на ченгетата.

— И Джоди каза така.

— Явно е умна жена.

В ресторанта беше много топло и Харпър си свали сакото. Обърна се назад, за да го закачи на облегалката на стола. Блузата й се изопна и Ричър видя, че е със сутиен — за първи път, откакто се бяха запознали. Тя проследи погледа му и се изчерви.

— Нямах представа с кого ще се срещаме — каза тя.

Ричър кимна.

— Ще се срещнем — отговори той. — Това е абсолютно сигурно. Рано или късно.

Начинът, по който го каза, я накара да го погледне.

— Вече наистина искаш да го пипнеш, нали?

— Да, сега искам.

— Заради Ейми Калан ли? Харесвал си я, нали?

— Беше свястно момиче. Алисън Ламар ми хареса повече. Доколкото я видях. Искам обаче да го пипна заради Рита Симека.

— Тя също те харесва. Личи си.

Той кимна.

— Имал ли си връзка с нея?

— Това е много неясна дума.

— Любов?

Той поклати глава.

— Запознах се с нея, след като я бяха изнасилили. Защото беше изнасилена. Изобщо не й беше до любов. По-млада е от мен само с пет-шест години, но когато се сприятелихме, отношенията ни бяха по-скоро като между баща и дъщеря. Мисля, че тя имаше нужда точно от това, но същевременно й беше неприятно. Доколкото си спомням, трябваше да положа много усилия, за да крепя нещата. Няколко пъти излизахме заедно, но като голям брат с малката си сестра, напълно платонично. Тя беше като ранен войник, който се възстановява.

— И тя ли смяташе така?

— Точно така. Като човек, чийто крак е прострелян. Фактът не може да бъде отречен, но човек може да го превъзмогне. И тя се справяше.

— А сега онзи тип я връща назад.

Ричър кимна.

— В това е проблемът. Като се крие зад някогашните истории със сексуалния тормоз, той всъщност бърка в отворена рана. Ако действаше направо, нямаше да е така. Мисля, че Рита щеше да го приеме като друг, различен проблем. Както еднокракият се справя с грипа например. А така изглежда като някаква подигравка с миналото й.

— И това те вбесява.

— Чувствам се отговорен за Рита. Ако й направи нещо, все едно, че ще го е сторил на мен.

— А хората не трябва да се шегуват с теб.

— Не трябва.

— Защо?

— Защото ще загазят здравата.

Тя кимна замислено.

— Убеди ме — каза тя. — Изглежда, си убедил и Петросян.

— Не съм се доближавал до него — отвърна той. — Дори не съм го виждал.

— Наистина си нахален, знаеш ли? Прокурор, съдия, съд, палач, всичко едновременно. А какво става с правилата?

Той се усмихна.

— Точно това са правилата. Който си има работа с мен, го установява много бързо.

Харпър поклати глава.

— Нали си спомняш, че трябва да арестуваме убиеца? Да го намерим и да го арестуваме. Ще го направим както трябва. По моите правила, става ли?

Той кимна.

— Вече се съгласих.

Келнерът дойде и застана до тях, готов да запише поръчката им. Взеха си по две ястия и изчакаха мълчаливо, докато им ги донесат. Докато се хранеха, също мълчаха. Порциите не бяха големи, но яденето беше вкусно, както винаги. И този път за сметка на заведението.

След кафето шофьорът от ФБР закара Харпър до хотела й, а Ричър отиде пеша до апартамента на Джоди. Беше сам и разходката му доставяше удоволствие. Влезе във фоайето, после се качи с асансьора и влезе в апартамента. Беше съвсем тихо, въздухът не помръдваше. Не светеше нито една лампа. Джоди я нямаше. Той запали лампите и спусна щорите, после седна на канапето и зачака.

22

Този път ще има охрана. Знаеш го със сигурност. Значи този път ще е трудно. Усмихваш се вътрешно и променяш фразата — този път ще бъде много трудно. Много, много трудно. Но не и невъзможно. Не и за теб. Предизвикателство, нищо повече. Включването на охраната в уравнението ще направи всичко по-интересно и ще доближи момента, в който талантът ти ще може да се разгърне истински. Предизвикателството ще носи наслада. И трябва да се преодолее.

Ти обаче не преодоляваш нищо, без да мислиш. Не побеждаваш без внимателно наблюдение и планиране. Охраната е нов фактор, така че се нуждае от анализ. Тук обаче е твоята сила, нали? Точният, безпристрастен анализ. Никой не е по-добър от теб в това. Доказа го многократно, нали? Цели четири пъти.

Какво тогава означава охраната за теб? Първият въпрос: кои са те? Тук, в пущинаците, далеч от цивилизацията, първото впечатление е, че ще си имаш работа с глупави местни ченгета. Няма непосредствен проблем. Те не са непосредствена заплаха. Проблемът е, че тук няма достатъчно местни ченгета, за да поемат всичко. В това малко селце, извън очертанията на Портланд, няма да има достатъчно ченгета, за да пазят двайсет и четири часа. Значи ще им е нужна помощ, а ти знаеш, че помощта ще дойде от ФБР. Това е сигурно. И можеш да предвидиш, че местните ченгета ще пазят през деня, а Бюрото ще поеме нощите.

При този избор очевидно няма да се занимаваш с агентите на ФБР. Ще избягваш нощта. При