Лесни за убиване

само един асансьор с тясна, боядисана в кафяво врата.

Апартаментът, който им трябваше, беше на осмия етаж. Ричър натисна бутона за повикване и вратата на асансьора веднага се плъзна настрани. Стените на кабината бяха облицовани с огледала. Влязоха и натиснаха бутона за осмия етаж. Потеглиха нагоре сред собствените си отражения.

— Ще позвъниш — каза Ричър. — Трябва да отворят. Ако ме видят през шпионката, няма да го направят.

Тя кимна. Слязоха на осмия етаж и се озоваха на полутъмна площадка, същата като онази на партера. Апартаментът, който търсеха, се намираше в задната част на сградата, вдясно.

Ричър долепи гръб до стената, а Харпър застана пред вратата. Наведе се напред, а после назад, за да отметне косата от лицето си. Пое си дъх, вдигна ръка и почука. Известно време не се случи нищо, после лицето й се изопна, сякаш я наблюдаваха. Чу се дрънчене на верига и вратата се открехна.

— Поддръжка — каза тя. — Трябва да проверя климатиците.

Неподходящ сезон, помисли си Ричър. Да, но Харпър беше висока над един и осемдесет, русата и коса се спускаше под кръста, блузата й отпред беше изопната. Вратата се затвори за секунда, колкото да откачат веригата, и после се отвори. Харпър влезе, като че ли отиваше на прием.

Ричър се отлепи от стената и се вмъкна вътре, преди да се е затворила вратата. Апартаментът беше малък и тъмен. Всичко вътре беше кафяво — килими, мебели, пердета. През малък вестибюл се влизаше във всекидневна с канапе и две кресла, където вече седяха Харпър и двамата, с които Ричър се бе запознал в уличката зад ресторанта „Мостро“.

— Здрасти, момчета — поздрави ги той.

— Ние сме братя — каза единият съвсем не на място.

На челата им бяха залепени ленти от марля, много бели, малко по-широки и дълги от лепенките, които им беше сложил Ричър. Ръцете на единия бяха бинтовани. Двамата бяха облечени еднакво, с пуловери и панталони за голф. Без широките палта изглеждаха по-дребни. Единият беше с ниски обувки, а другият — с чехли, които сякаш сам си беше направил. Ричър ги огледа и изведнъж почувства, че агресивността му се изпарява.

— По дяволите! — изруга гласно.

Двамата го зяпаха втренчено.

— Седнете — каза им той.

Седнаха един до друг на канапето. Наблюдаваха го изплашено изпод комичните превръзки.

— Сигурен ли си, че са тези? — попита Харпър.

Той кимна.

— Нещата се променят.

— Петросян е мъртъв — каза единият.

— Вече ни е известно — отвърна Ричър.

— Не знаем нищо друго — добави другият.

Ричър поклати глава.

— Не казвайте това. Знаете много неща.

— Какво например?

— Например знаете къде е „Белвю“.

Единият изглеждаше нервен.

— „Белвю“ ли?

Ричър кимна.

— Болницата, в която ви откараха.

И двамата братя погледнаха към стената.

— Хареса ли ви там? — попита Ричър.

Не отговориха.

— Искате ли да отидете пак?

Не отговориха.

— Има голямо спешно отделение, нали? Могат да оправят всякакви неща. Счупени ръце, крака, всякакви контузии.

По-възрастният брат, с превързаните ръце, реши да играе ролята на парламентьор.

— Какво искаш? — попита той.

— Една размяна.

— Каква?

— Информация — отговори Ричър. — В замяна няма да ви изпратя пак в болницата.

— Добре — кимна онзи.

Харпър се усмихна.

— Стана лесно — отбеляза тя.

— По-лесно, отколкото очаквах — призна Ричър.

— Нещата се променят — обади се парламентьорът. — Петросян е мъртъв.

— Интересува ме — каза Ричър — откъде взехте пистолетите, които имахте.

Онзи застана нащрек.

— Пистолетите ли?

— Пистолетите — повтори Ричър. — Откъде ги взехте?

— Даде ни ги Петросян.

— Той откъде ги взе?

— Не знаем.

Ричър се усмихна и поклати глава.

— Не можеш да кажеш това. Не можеш да кажеш „Не знаем“. Не е убедително. Можеш да кажеш „Аз не знам“, но не и да отговаряш вместо брат си. Не можеш да си сигурен какво знае той, нали?

— Не знаем — повтори онзи.

— Взети са от армията — каза Ричър.

— Петросян ги е купил — настоя онзи.

— Платил е за тях — поправи го Ричър.

— Купил ги е.

— Уредил е доставката, така съм съгласен.

— Той ни ги даде — намеси се по-младият.

— По пощата ли ви ги изпратиха?

По-възрастният кимна.

— Да, по пощата.

Ричър поклати глава.

— Не е вярно. Изпратил ви е да ги вземете отнякъде. Вероятно цяла партида.

— Самият той ги взе.

— Не е вярно. Изпратил е вас. Петросян не би отишъл лично. Изпратил ви е с мерцедеса, с който бяхте онази вечер.

Братята се втренчиха в стената и се замислиха, като че ли трябваше да вземат някакво решение.

— Кой си ти? — попита по-възрастният.

— Никой — отговори Ричър.

— Никой?

— Аха. Не съм ченге, не съм от ФБР, не съм отникъде.

Двамата мълчаха.

— Има добра и лоша страна във всичко това — продължи Ричър. — Ако ми кажете каквото искам, ще си остане за мен. Не е нужно да се разчува. Интересувам се от военните, не от вас. Лошата страна е, че ако не ми кажете, няма да си правя труд да ви пращам в съда и да се занимавам с разни граждански права. Просто ще ви върна в „Белвю“ с изпочупени ръце и крака.

— От имиграционната служба ли си? — попита онзи.

Ричър се засмя.

— Да не сте си загубили зелените карти? Не, не съм. Казах ви, не съм отникъде. Просто искам отговор.