Ако ми го дадете, ще стоите тук колкото си искате и ще се наслаждавате на постиженията на американската цивилизация. Започвам да губя търпение. Тези обувки няма вечно да вършат работа.
— Обувки ли?
— Не искам да удрям човек, който носи такива чехли.
Настъпи мълчание.
— В Ню Джърси — каза по-възрастният. — След тунела Линкълн има крайпътно заведение, до разклона на шосе 3 и началото на магистралата.
— Как се казва?
— Не знам. Бар на някой си. Мак еди-кой си. Ирландско име.
— С кого се срещнахте там?
— Викат му Боб.
— Боб кой?
— Не знам. Не сме си разменяли визитните картички. Петросян каза да търсим Боб.
— Военен ли е?
— Предполагам. Не беше с униформа, но бе подстриган много късо.
— Какво направихте?
— Влязохме в бара, намерихме го, дадохме му парите, той ни заведе на паркинга и извади стоката от багажника на колата си.
— Кадилак — добави другият. — Стар модел, някакъв тъмен цвят.
— Колко пъти сте ходили?
— Три.
— Какво беше оръжието?
— Берети. По дванайсет всеки път.
— По кое време на деня?
— Вечер. Към осем часа.
— Трябваше ли да му се обаждате предварително?
По-младият поклати глава.
— Винаги е там към осем. Така каза Петросян.
Ричър кимна.
— Как изглежда този Боб?
— Като теб — отговори по-възрастният. — Едър и гаден.
Законът дава право имуществото на осъдените за търговия с наркотици да бъде конфискувано и поради това Агенцията за борба с наркотиците в Ню Йорк получаваше повече автомобили, отколкото можеше да използва, и нерядко отстъпваше част от тях на други служби, включително и на ФБР. ФБР ги използваше, когато беше нужен анонимен транспорт — правителствените коли се познаваха отдалеч — или когато Бюрото трябваше да стои на почтителна дистанция от някакво събитие. И така Джеймс Козо взе служебната кола и хвърли на Харпър ключовете за един нисан максима, само на една година, в момента паркиран в дъното на подземния паркинг.
— Приятни забавления — пожела им пак той.
Зад волана седна Харпър. За първи път шофираше в Ню Йорк и беше нервна. Тя подмина няколко преки и подкара на юг, по Пето Авеню. Караше бавно, а такситата я заобикаляха и гневно надуваха клаксони след нея.
— Добре, а сега какво? — попита тя.
Сега ще убием малко време, помисли си Ричър.
— Боб ще бъде там към осем — каза той. — Ще трябва да се мотаем целия следобед.
— Имам чувството, че не трябва да бездействаме.
— Няма за какво да бързаме — възрази Ричър. — Имаме цели три седмици.
— Тогава какво ще правим?
— Най-напред ще хапнем — отговори Ричър. — Ужасно ми липсва закуската.
С радост се отказа от закуската, защото предпочиташ сигурността. Според предвиждането ти местната полиция и ФБР ще си поделят времето и ще се сменят в осем вечерта и осем сутринта. Видя, че се смениха в осем предната вечер, затова сега си тук толкова рано, за да видиш как се сменят пак в осем тази сутрин. Пропускането на оскъдната закуска в мотела е малка цена за сигурността. Както и дългото шофиране до мястото. Не е нужен кой знае колко ум, за да се досетиш, че не трябва да наемаш стая наблизо и да идваш с колата направо дотук. Минаваш по обиколен планински път и я оставяш на малък паркинг, на осемстотин метра от мястото. Така всичко е наред. Покритият с чакъл паркинг е предназначен преди всичко за ония тъпаци, които оставят там колите си и после отиват да наблюдават орлите с бинокъл и да се катерят по чукарите. Кола под наем, оставена там, е също толкова невидима, колкото и раница върху лентата за багаж на летището. Просто е част от пейзажа.
Изкачваш се малко над пътя, по съвсем леко възвишение, високо към трийсет метра. Наоколо е осеяно с хилави дръвчета, не по-високи от човешки ръст. Нямат листа, но теренът те скрива. Намираш се в нещо като широк окоп. Заобикаляш паднали камъни. Стигаш билото на хълма и тръгваш наляво. Започваш да се спускаш от другата страна и се снишаваш. След малко пропълзяваш на колене до две големи скали една до друга, между които можеш чудесно да наблюдаваш долината долу. Облягаш дясното си рамо на скалата и къщата на лейтенант Рита Симека попада точно в центъра на полезрението ти, на малко повече от двеста метра.
Къщата е на северозапад от теб, така че виждаш и част от улицата като на длан, на около сто метра от планината. Колата на ФБР е паркирана отпред. Чист тъмносин буик. Вътре седи един агент. Наблюдаваш го през бинокъла си. Онзи все още е буден. Главата му е изправена. Не се оглежда много наоколо, вперил е очи напред, отегчен до смърт. Не можеш да го виниш. Да прекара дванайсет часа на едно място, в село, в което последното голямо забавление е било разпродажбата на коледни сладки…
Тук, горе, е студено. Скалата изсмуква топлината от рамото ти. Няма слънце. Само свъсени облаци над гигантските върхове. Обръщаш се за момент и си слагаш ръкавиците. Вдигаш шала над устата си — отчасти за да се стоплиш, отчасти за да прикриеш облака пара, в който се превръща дъхът ти. Пак се обръщаш напред. Размърдваш се. Наместваш се колкото се може по-удобно. И пак вдигаш бинокъла.
Целият двор на къщата е заобиколен с телена ограда, която прекъсва заради къса алея за коли. В края й се вижда вратата за гаража, под предната веранда. От алеята се отклонява пътека, която се вие сред малък алпинеум и стига до входната врата на къщата. Колата на ФБР е паркирана на тротоара пред входа на алеята, с предница по посока на наклона и малко по-назад, така че ченгето да вижда началото на пътеката. Интелигентна позиция. Ако тръгнеш към къщата отдолу, ще те види веднага. Ако приближиш отзад, може би ще те види в огледалото, а ако не — със сигурност ще те види, когато минеш покрай него. Вижда ясно цялата пътека до входа на къщата. Добра позиция, но това е ФБР…
На осемстотин метра на запад и на стотина метра надолу забелязваш някакво движение — черно-бяла полицейска кола се показва от един десен завой. Почти пълзи. Най-накрая стига до нейната улица. От ауспуха излиза облаче бял дим. Двигателят е студен. Колата е била паркирана цяла нощ в двора на местния участък. Изкачва се по улицата и спира до буика. Двете коли са на половин метър една от друга. Не го виждаш, но е сигурно, че свалят двете стъкла. Разменят си поздрави и информация. „Всичко е спокойно — казва агентът на ФБР. — Приятен ден.“ Местното ченге се прави на отегчено, но тайно се вълнува, защото са му поверили важна мисия. Може би за първи път. „Довиждане — казва агентът.“
Полицейската кола отминава нагоре по хълма и обръща малко по-нататък по пътя. Буикът потегля. Полицаят спира колата си на неговото място. Точно до сантиметър. Подскача два пъти на място и двигателят утихва. Белият дим се разсейва. Ченгето обръща глава надясно, така че вижда същото, което и агентът на ФБР. В края на краищата може би не е толкова глупав.
