Лесни за убиване

Харпър откара колата до един подземен паркинг на Девета улица веднага щом Ричър й каза, че улиците са успоредни само дотам. Повървяха малко назад в източна и южна посока и намериха някакво бистро с изглед към парка на Уошингтън Скуеър. Келнерката подпираше бележника си за поръчки върху философско списание с размерите на книга. Студентка от Нюйоркския университет, която се опитва да свърже двата края. Грееше слънце, но беше студено.

— Харесва ми тук — отбеляза Харпър. — Страхотен град.

— Казах на Джоди, че ще продам къщата — рече той.

Харпър го погледна.

— Тя прие ли го?

Ричър сви рамене.

— Тревожи се. Не виждам защо. След като така ще съм по-щастлив, защо трябва да се тревожи?

— Защото така нищо няма да те задържа на едно място.

— Това няма да промени нищо.

— Тогава защо ще го правиш?

— И тя ме попита същото.

Харпър кимна.

— Разбира се, че ще те попита. Хората вършат нещата поради някаква причина, нали? И Джоди се чуди каква е тя в случая.

— Причината е, че не искам да притежавам къща.

— Причините рядко са еднозначни. Така е само на повърхността. Следващият й въпрос е: защо той не иска да притежава къща?

— Защото влече след себе си много разправии. Тя го знае. Казах й го.

— Бюрократични разправии ли?

Той кимна.

— Да, това е голяма досада.

— Аха, голяма досада, но тя си мисли, че бюрократичните разправии са символ на нещо друго.

— Какво например?

— Например на желанието ти да не се задържаш дълго на едно място.

— Въртиш се в кръг.

— Просто ти казвам как разсъждава тя.

Студентката по философия донесе кафе и сладки. Остави сметката, изписана с равен, академичен почерк. Харпър я взе.

— Аз ще платя — каза тя.

— Добре — кимна Ричър.

— Трябва да я убедиш, да я накараш да повярва, че ще останеш, дори и да продадеш къщата.

— Казах й, че смятам да продам и колата.

— Може би това ще помогне. Така би постъпил човек, който смята да се задържи на едно място.

— Казах й, че може и да попътувам малко.

Тя се втренчи в него.

— Господи, Ричър, не даваш големи надежди, нали?

— И тя пътува. Тази година ходи два пъти до Лондон. Но аз не направих трагедия от това.

— Колко смяташ да пътуваш?

Той сви рамене.

— Не знам. Не много. Обичам да се движа. Наистина. Казах ти вече.

Харпър замълча за миг.

— Знаеш ли какво? Преди да я убедиш, че ще се задържиш тук през повечето време, трябва да убедиш самия себе си.

— Аз съм убеден.

— Така ли? Или смяташ да идваш и да си отиваш, когато ти скимне?

— Ще идвам и ще си отивам, но няма да го правя често.

— Ще се разделите.

— И тя каза същото.

Харпър кимна.

— Е, не съм изненадана.

Той отпи от кафето и изяде сладката, без да каже нищо.

— Време е да вземеш решение — добави Харпър. — Или ще скиташ, или ще се установиш на едно място. Няма средно положение.

Първата голяма проверка ще бъде обядът му. Това е предварителното ти заключение. Първо се чудеше как ще реши въпроса с тоалетната, но той просто влезе в къщата и използва нейната. Излезе от колата след около деветдесет минути, подгонен от сутрешното кафе. Застана на тротоара, разкърши се, после мина по виещата се пътека и позвъни на вратата. С бинокъла успя да го видиш доста добре. Не и нея. Тя остана вътре. Но успя да доловиш смущението и неудобството в стойката и жестовете му. Не каза нищо, не проговори. Просто стоеше пред нея. Значи всичко е било уговорено предварително. Доста неприятно за Симека от психологическа гледна точка. Изнасилвана жена, сама, при която влиза едър, непознат мъж, за да извърши нещо, свързано единствено с пениса му… Но всичко мина съвсем гладко. Той влезе, вратата се затвори, след минута се отвори отново и полицаят излезе. Върна се при колата, огледа се внимателно. Отвори вратата, мушна се вътре и всичко стана както преди.

Значи ходенето до тоалетната не даваше възможност. Следващият шанс ще бъде обядът. Няма начин да остане дванайсет часа на улицата, без да яде. Ченгетата винаги ядат. Знаеш го. Понички, банички, сандвичи, кафе, пържоли и яйца. Винаги ядат.

Харпър искаше да разгледа града. Чувстваше се като туристка. Ричър я разходи пеша на юг, през парка на Уошингтън Скуеър, през Западен Бродуей чак до Световния търговски център. Разстоянието беше повече от два километра. Вървяха бавно и го взеха за петдесет минути. Небето беше яркосиньо и студено, а градът кипеше от живот. Харпър му се радваше.

— Искаш ли да се качим в ресторанта? — каза Ричър. — ФБР може да плати обяда ми.

— Току-що го направих — възрази Харпър.

— Не, това беше късна закуска.

— Непрекъснато ядеш.

— Аз съм голям мъж. Имам нужда от храна.

Оставиха палтата си в гардероба на партера и се изкачиха до последния етаж на сградата. Докато чакаха на опашката пред ресторанта, Харпър не се отдели от прозорците, през които се разкриваше чудесна гледка. Показа значката си и получиха маса за двама до прозореца, който гледаше право към Западен Бродуей и Пето Авеню от петстотин метра височина.

— Внушително е — каза тя.

Вярно беше. Въздухът бе свеж и ясен и гледката се простираше на повече от сто километра. Градът под тях изглеждаше кафяв на есенната светлина и претъпкан, сложен и кипящ от живот. Реките бяха сиво- зелени. Крайните квартали изчезваха към Уестчестър, Кънетикът и Лонг Айланд. В другата посока в далечината се виждаше Ню Джърси.

— Боб е там някъде — каза тя.

— Някъде — съгласи се Ричър.

— Кой е той всъщност?

— Той е тъпанар.

Тя се усмихна.

— Описанието не е много точно от гледна точка на един криминалист.

— Той е склададжия — каза Ричър. — Работи от девет до пет, щом кисне в онзи бар всяка вечер.

— Той не е нашият човек, нали?