Оставиха бирата недокосната на бара и се върнаха на паркинга. Отключиха нисана и се качиха.
— Не ми харесват тези два месеца — каза Харпър. — Това значи, че е извън играта.
— Той никога не е бил в играта — възрази Ричър. — Все пак ще отидем и ще поговорим с него.
— Как да го направим, като не знаем къде е? Армията е огромна.
Ричър я погледна.
— Харпър, бях военен полицай цели тринайсет години. Ако аз не мога да го открия, кой друг ще успее?
— Може да е навсякъде.
— Не, не може. Ако е бил редовен посетител в тази дупка, значи е служил някъде наблизо. Понеже е дребна риба, с него сигурно се занимава местната военна полиция. Минали са два месеца, все още не е предаден на военен съд, значи го държат в някой районен щаб на военната полиция, което в случая е Форт Армстронг край Трентън, на по-малко от два часа път оттук.
— Сигурен ли си?
Той кимна.
— Освен ако нещата не са се променили до неузнаваемост през последните три години.
— Има ли начин да провериш?
— Не е необходимо.
— Няма нужда да губим повече време тук — каза тя.
Той не отговори. Харпър се усмихна и отвори чантата си. Извади мобилен телефон, голям колкото цигарена кутия.
— Използвай моя телефон — предложи му тя.
Всички използват мобилни телефони. Непрекъснато, всеки ден. Това е символът на новото време. Всички говорят, говорят, говорят в малки черни телефони, долепени до ухото. Откъде се вземат всички тези разговори? Къде са били преди появата на мобилния телефон? Потискани ли са били? Като възпалени язви в стомасите на хората? Или просто са се появили спонтанно в резултат на новата технология?
Интересна тема. За човешките импулси. Според теб само малък процент от проведените разговори представлява полезен обмен на информация. Огромното мнозинство обаче попада в една от двете категории — за забавление, когато хората си приказват само заради удоволствието, че имат възможността да го направят, и, второ, за да подхранят собственото си самолюбие и глупашко самочувствие. Наблюдението ти е, че тези две категории до голяма степен са разделени по полов признак. Това не е мнение, което желаеш да защитаваш публично, но убеждението ти е, че жените говорят по телефона, защото им доставя удоволствие, а мъжете — защото така подхранват самочувствието си. „Здравей, скъпа. Току-що слизам от самолета.“ Е, и какво от това? На кого му пука?
Ако телефонът задоволява потребности на мъжкото его, което според теб е точно така, значи връзката на мъжете с мобилните телефони е по-силна, отколкото при жените. Заради това те ги използват по-често. Ако откраднеш телефон от някой мъж, липсата му ще бъде установена по-рано и съответно ще предизвика по-голяма тревога. Такава е твоята преценка. Следователно седиш в закусвалнята на летището и наблюдаваш жените.
Другото предимство на жените е, че джобовете им са по-малки. А понякога изобщо нямат джобове и носят всичките си вещи в чанти — портмонето, ключовете за колата, грима. И мобилния телефон. Изваждат го, за да го използват, понякога го оставят за кратко на масата, после пак го прибират. Ако отидат за още кафе, разбира се, вземат чантата със себе си. Това е навик. Някои обаче носят и други чанти. Например чанти за портативни компютри, които имат всякакви отделения — за дискове, дискети, кабели и какво ли не още. Някои имат и специални джобове за мобилен телефон — малки правоъгълни джобове, като тези, в които се слагаха цигарите и запалката по времето, когато хората пушеха. И жените невинаги вземат онези, другите чанти със себе си. Ако отиват до щанда с напитките, чантите често пъти остават на масата — от една страна, за да пазят мястото им, а от друга, защото трудно биха пренесли едновременно дамска чанта, чанта за портативен компютър и чаша кафе.
Но ти не обръщаш внимание на жените с чантите за компютри. Защото скъпите кожени чанти предполагат някаква сериозна цел. Собственичките им могат да се приберат у дома и да пожелаят да проверят електронната си поща или да довършат нещо започнато, при което ще отворят компютъра и ще установят, че мобилният телефон е изчезнал. Следва обаждане в полицията, прекратяване на сметката, засичане на разговорите. И всичко това в рамките на един час. Не става.
Жените, които те интересуват, не пътуват по работа. Наблюдаваш тези, които носят малки найлонови раници за ръчен багаж. И по-специално заминаващите, а не пристигащите. Те ще проведат един-два разговора от летището, после ще приберат телефоните в раниците и ще забравят за тях, защото ще излязат от обхвата на местната компания. Ако заминават за чужбина, телефоните са също толкова безполезни, колкото и ключовете от дома. Нещо, което трябва да вземат със себе си, но за което изобщо не се сещат.
Конкретният обект, който в момента внимателно наблюдаваш, е една млада двайсет и три- четири годишна жена. Облеклото й е удобно, подходящо за продължителен полет. Седи на стола си с леко наклонена глава, закрепила телефона между рамото и главата си. Докато говори, се усмихва разсеяно и разглежда маникюра си. Неангажиращо бъбрене между приятелки. По лицето й няма и следа от напрежение. Безцелен разговор.
Чантата й е на пода до краката. Малка, модерна раница, с множество каишки, катарами и ципове. Толкова е сложна за затваряне, че я е оставила отворена. Взема чашата с кафе и пак я оставя. Празна е. Докато говори, поглежда часовника си и проточва врат към щанда с напитките. Приключва разговора. Затваря телефона и го пуска в раницата. Взема дамска чантичка, която е в тон с раницата, и отива за още кафе.
Изправяш се веднага. Ключовете от колата са в ръката ти. Тръгваш. Пет метра, два, един. Люлееш ключовете. Имаш делови вид. Тя е на опашката. Скоро ще я обслужат. Изпускаш ключовете и те се плъзват по плочките. Навеждаш се, за да ги вдигнеш. Пъхваш ръката си в раницата. Изправяш се с телефона и с ключовете в ръка. Продължаваш напред. Ключовете прибираш в джоба си. Телефонът остава в ръката ти. На летището няма нищо по-обикновено от човек с мобилен телефон в ръка.
Не бързаш. Спираш и се подпираш на една колона. Отваряш телефона, опираш го до ухото си и се преструваш, че звъниш на някого. На практика никой няма да те забележи. В радиус от двайсет метра има още десетина като теб. Поглеждаш назад. Момичето се е върнало на мястото си и си пие кафето. Чакаш, без да сваляш апарата от ухото си. Тя пие. Три минути. Четири. Пет. Натискаш няколко бутона напосоки и отново започваш да говориш. Ново обаждане. Ти си делова личност, както и останалите около теб. Момичето става. Дръпва връзките на раницата, за да я затвори. Вдига я за връзките и я тръсва, за да се стегнат от тежестта. Закопчава катарамите. Мята я на едното си рамо и взема дамската чанта. Отваря я,
