Обзавеждането беше оригиналното, от петдесетте години, с изключение само на неизбежните промени. Старо бюро, нов компютър, стара кантонерка, нов телефон. На всички стени имаше рафтове за книги, а всички хоризонтални повърхности бяха отрупани с книжа.
— Доста работа имаш — каза Ричър.
Лейтън кимна.
— И още как.
— Е, ще се постараем да не ти отнемем много време.
— Не се притеснявай. След като ми се обади, поразпитах тук-там. Един приятел каза, че мога да ти имам доверие. Говори се, че си бил стабилен за майор.
Ричър се усмихна.
— Е, винаги съм се стремил да бъда — отговори той. — За майор. Кой е приятелят на приятеля?
— Някой, който е работил за теб, когато Лион Гарбър ти е бил шеф. Твърди, че винаги си бил момче на място и старият Гарбър се кълнял в теб. Това означава, че всичко е наред поне докато това поколение все още е на кормилото.
— Значи все още помнят Гарбър? — попита Ричър.
— Феновете на „Янките“ помнят ли Димаджо?
— Ходя с дъщеря му — каза Ричър.
— Знам — кимна Лейтън. — Хората говорят. Имаш късмет. Джоди Гарбър е свястно момиче, доколкото си спомням.
— Познаваш ли я?
Лейтън кимна.
— Запознахме се в една база в началото на службата ми.
— Ще й кажа за теб.
Ричър замълча, защото се замисли за Джоди и Лион. Канеше се да продаде къщата, завещана му от Лион, а Джоди се тревожеше за всичко.
— Седнете — каза им Лейтън.
Пред бюрото имаше два стола от метални тръби и брезент, излезли от употреба преди повече от половин век.
— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — Въпросът беше отправен към Ричър, но Лейтън гледаше Харпър.
— Тя ще обясни — отвърна Ричър.
Харпър разказа сбито всичко от самото начало. Отне й седем-осем минути. Лейтън я слушаше внимателно и от време на време я прекъсваше.
— Чух за тези жени — каза той.
Харпър завърши с хипотезата на Ричър за възможното прикриване на кражби на оръжие в армията и за следата, която водеше от Ню Йорк и момчетата на Петросян до Боб в Ню Джърси.
— Името му е Боб Макгуайър — каза Лейтън. — Сержант от снабдяването. Той обаче не е вашият човек. Държим го от два месеца, но е твърде тъп за такива неща.
— Така и предположихме — отвърна Харпър. — Смятаме, че може да назове имена или да ни насочи към някой по-надежден.
— Към по-едра риба?
Харпър кимна.
— Някой, чийто бизнес е достатъчно мащабен, за да си заслужава да убива свидетели заради него.
Лейтън кимна.
— Теоретично би могло да има такъв човек — каза той предпазливо.
— Някакво име?
Лейтън я погледна и поклати глава. Облегна се назад и разтри очите си с длани. Изведнъж доби много уморен вид.
— Проблем ли има? — обади се Ричър.
— Откога си извън армията? — попита Лейтън.
— От около три години — отговори Ричър.
Лейтън се протегна, прозя се и отново се наведе напред.
— Нещата се промениха. Времето си тече, нали?
— Какво се е променило?
— Всичко — каза Лейтън. — Е… това най-вече. — Той протегна ръка и чукна монитора на компютъра с нокът. Звук като от стъкло на бутилка. — Сега армията е по-малка, по-лесно се организира, имаме повече време. Компютъризираха ни, а така всичко е много по-лесно. Сега всеки знае с какво се занимава колегата му. А и инвентарът се контролира много по-лесно. Искаш ли да знаеш колко джипа уилис имаме на склад, макар че вече отдавна не ги използваме? Дай ми десет минути и ще ти кажа.
— Е, и?
— Сега много по-добре контролираме нещата, отколкото някога. Знаем например колко берети са били доставени, знаем колко са изписани от складовете законно и колко трябва да са останали. И ако цифрите не съвпадат, започваме да се тревожим.
— А съвпадат ли?
Лейтън се усмихна.
— В момента да. Това е сигурно. През последната година и половина никой не е откраднал берета М9 от американската армия.
— Тогава какво е направил Боб Макгуайър преди два месеца? — попита Ричър.
— Продал е последните си запаси. Крал е в продължение най-малко на десет години. Компютрите го установиха. Действал е заедно с още двайсетина души на двайсетина различни места. Успяхме да прекратим кражбите и да приберем на топло извършителите.
— Всички ли?
— Според компютъра. Изчезваха големи количества, всякакво оръжие, от двайсетина места. Арестувахме двайсетина момчета. Макгуайър беше последният или предпоследният, не съм много сигурен.
— Вече няма ли кражби на оръжие?
— От доста време — отговори Лейтън. — Явно не си информиран добре.
Настъпи мълчание.
— Хубаво — кимна Ричър. — Поздравления.
— Армията е малка. Разполагаме с повече време.
— Значи
Лейтън кимна.
— Всички. Проведохме голяма акция по целия свят. А и не бяха толкова много. Компютрите ни помогнаха.
— Значи дотук с нашата хипотеза — каза Харпър.
— Не съвсем — възрази Лейтън. — И ние си имаме своя хипотеза.
Тя го погледна.
— За едрата риба?
Лейтън кимна.
— Да.
— Кой е?
— Засега са само предположения.
— Предположения?
— Не е активен. Кражбите престанаха. Както ви казах, открихме всички пробойни и ги запушихме. Двайсетина души очакват съдебни процеси, знае се откъде е изчезвало оръжието. Хванахме ги, като изпратихме хора под прикритие, за да купуват стоката. Капан. Боб Макгуайър например продаде две берети на двама наши лейтенанти в един бар.
— Оттам идваме — каза Харпър. — „При Макстофиан“, в Ню Джърси.
— Точно така — кимна Лейтън. — Нашите момчета купиха два пистолета от багажника на колата му, по
