На пръв поглед телефонният разговор с дежурния във Форт Армстронг не даде никакъв резултат, но макар и уклончиви, отговорите му бяха направени с такъв тон, че за военно ченге с тринайсет години служба зад гърба си като Ричър те бяха равносилни на писмено и нотариално заверено потвърждение.
— Там е — каза той.
Харпър го бе слушала, докато говори, но не изглеждаше убедена.
— Казаха ли ти го изрично? — попита тя.
— Повече или по-малко — отговори той.
— Значи си струва да отидем?
Той кимна.
— Там е. Гарантирам.
В нисана нямаше пътни карти, а Харпър не знаеше къде се намират. Ричър познаваше Ню Джърси съвсем бегло. Знаеше как да стигне от А до Б и после от Б до В и от В до Г, но нямаше представа дали това е най-късият маршрут от А до Г. Излезе от паркинга и подкара на юг. Смяташе, че един час шофиране на юг е добро начало. Скоро си даде сметка, че карат по шосето, по което бяха минали с Ламар преди няколко дни. Ръмеше леко, а нисанът беше по-нисък от нейния буик и се движеше сред облак от водни пръски. Предното стъкло беше покрито със слой прах и чистачките го размазваха при всяко движение. Беше останал по-малко от четвърт резервоар бензин.
— Трябва да спрем — каза Харпър. — Да заредим, да изчистим стъклото.
— И да купим карта — добави Ричър.
Отби в следващата бензиностанция. Беше съвсем същата като онази, в която бяха обядвали с Ламар — същата постройка, същото разположение. Приближи до колонките за бензин, остави колата до мястото за пълно обслужване и влезе в бензиностанцията. Когато отново се върна, мокър, с голяма пътна карта, резервоарът беше пълен и момчето чистеше предното стъкло.
Разгърна картата и я разгледа.
— Объркали сме пътя — каза той. — Трябваше да тръгнем по магистрала.
— Добре — отвърна Харпър, проточила врат към картата. — На следващия изход. Мини по шосе 95, за да се прехвърлиш.
Тя плъзна пръст по картата и откри Форт Армстронг край жълтото петно, което изобразяваше Трентън.
— Близо е до Форт Дикс — каза Харпър. — Където бяхме преди.
Ричър не отговори. Момчето приключи с предното стъкло и той му плати през прозореца. После избърса с ръкав мокрото си от дъжда лице и запали двигателя. Излезе на пътя и започна да се оглежда за разклона на шосе 95.
Движението там беше натоварено. Магистрала 1 беше по-добра. Завиваше през Хайланд Парк и после продължаваше трийсет и шест километра направо до Трентън. Ричър си спомняше, че ако идваш от север, разклонът за Форт Армстронг се пада отляво, следователно сега трябваше да го търси вдясно. Намери го, сви и след още един прав участък стигна до двуетажен пропускателен пункт. Зад него се виждаха алеи и сгради. Бордюрите бяха боядисани в бяло, сградите бяха тухлени, с външни метални стълби, боядисани в зелено, и с желязна дограма на прозорците. Класическа военна архитектура от петдесетте, когато се е строяло със замах и без ограничения в бюджета. И с безкраен оптимизъм.
— Американската армия — каза Ричър. — По онова време смятахме, че сме кралете на света.
До бариерата за превозни средства имаше прозорче, зад което светеше слаба крушка. Виждаше се силуетът на дежурния — с дъждобран и каска. Той надникна през прозорчето, излезе и застана до колата. Ричър свали стъклото.
— Ти ли се обади на капитана? — попита дежурният.
Беше едър негър. Плътен глас, разлят южняшки акцент.
Далеч от дома в дъждовната вечер. Ричър кимна и онзи се ухили.
— Предполагаше, че може би ще дойдете лично. Влизайте направо.
Влезе отново в постройката и след миг бариерата се вдигна. Ричър заобиколи внимателно шиповете за пукане на гуми и сви вляво.
— Стана лесно — отбеляза Харпър.
— Някога да си виждала пенсиониран агент на ФБР? — попита той вместо отговор.
— Разбира се. Веднъж или два пъти.
— Какво беше отношението ти към тях?
Тя кимна.
— Каквото и на този тук към теб, предполагам.
— Всички организации си приличат. Военната полиция може би повече от другите. Когато всички в армията те мразят, търсиш опора в колегите си.
Той сви вдясно, после още веднъж вдясно и след това вляво.
— Идвал ли си тук преди? — попита Харпър.
— Тези места навсякъде са еднакви — отговори той. — Потърси най-големите цветни лехи и там ще видиш администрацията.
Харпър посочи с ръка.
— Онова там изглежда обещаващо.
Той кимна.
— Значи разбираш за какво става дума.
Фаровете осветиха леха от рози колкото олимпийски плувен басейн, с подрязани стебла, стърчащи от разкопаната пръст, поръсена с конски тор и парчета дървесна кора. Зад розите се виждаше симетрична постройка с врата по средата, до която се стигаше по няколко варосани стъпала. Един от прозорците в средата на лявото крило светеше.
— Дежурната стая — обясни Ричър. — Дежурният се е обадил на капитана веднага щом ни пусна през бариерата, така че в момента той върви по коридора към вратата, за да отвори. Гледай лампата.
Крушката над вратата светна.
— А сега ще светнат прожекторите отпред.
Наистина двата прожектора, монтирани на стълбове отпред, се включиха. Ричър спря колата пред стъпалата.
Вратата се отвори навътре и на прага се появи униформен мъж.
— Бях същият преди милион години — каза Ричър.
Капитанът излезе малко напред, колкото да го осветят лампите, без да го вали дъждът. Беше една глава по-нисък от Ричър, но изглеждаше здрав и силен. Кестенявата му коса бе старателно сресана, имаше очила с метални рамки. Куртката му беше закопчана, но лицето му изглеждаше доста открито. Ричър слезе от нисана и заобиколи предния капак. Харпър също слезе и застана до него на стълбата.
— Влезте вътре на сухо — предложи капитанът.
Акцентът му беше от Източното крайбрежие. Усмихваше се дружелюбно и, общо взето, изглеждаше свестен човек. Ричър се изкачи първи. Харпър забеляза мокрите следи, които обувките му оставиха по варосаните стъпала. Погледна надолу и видя, че нейните обувки също оставят следи.
— Съжалявам — каза тя.
— Не се безпокойте — успокои я капитанът. — Затворниците ги варосват всяка сутрин.
— Това е Лиза Харпър — представи я Ричър. — Агент на ФБР.
— Приятно ми е — каза капитанът. — Джон Лейтън.
Тримата се ръкуваха пред вратата и капитанът ги покани да влязат. Изключи външното осветление и лампата в коридора.
— Бюджет, какво да се прави — оправда се той. — Трябва да пестим средства.
Коридорът беше осветен само от светлината, идваща от отворената врата на кабинета му. Влязоха.
